Скъпи ми колега Магаре, нека проследим пътя на европейския творец от капризно дете до момента на неговото заболяване и от конкретната анамнеза до конкретния ревльо. Той винаги е поддържал жива душата на Европа чрез способността си да греши и чрез вечното си малодушие — това е неговата роля! Ревльото на западния свят! Ревльовци от вси страни, съединявайте се! Ала нека бързо добавя, от страх това да не прозвучи цинично или отчайващо, че съм изпълнен с надежда. Защото винаги, във всеки един момент от времето, има възможност творецът да попадне на онова, което аз мога да нарека единствено Голямото съмнение! И когато това се случи, той ще е свободен да се радва на ролята си на оплодител; но това никога не може да стане така напълно и изцяло, както би трябвало, докато не се появи чудото — чудото на Идеалната република на Пърсуордън! Да, аз вярвам в това чудо. Самото наше съществуване като творци го потвърждава! То е онзи акт да кажеш „да“, за който говори старият поет на града в едно стихотворение, дето ти сам веднъж ми го показа в превод32. Самият факт на раждането на един творец потвърждава и препотвърждава това във всяко ново поколение. Чудото е налице, само малко поотложено, така да се каже. Но един прекрасен ден то ще разцъфти: и тогава най-ненадейно творецът ще се възправи и ще поеме цялата отговорност за своя произход и едновременно с това хората ще признаят неговото особено значение и стойност и ще го приветстват, съзнавайки, че той е още нероденото дете у самите тях, детето на Радостта! Сигурен съм, че това време ще дойде. Засега обаче творците и останалите хора са като борци, които се дебнат и нервно кръжат един край друг, оглеждат се кой кого пръв ще докопа. Но когато онова време дойде, онзи велик и ослепителен миг на просветление, само тогава ще бъдем в състояние да се отървем от йерархията като социална форма. Новото общество — така различно от всичко, което можем да си представим сега — ще се зароди около малкия скромен бял храм на детето на Радостта! Мъже и жени ще се скупчат край него — разрастващата се протоплазма на селото, града, столицата! По пътя на Идеалната република не се издигат никакви препятствия, с изключение на това, че във всяко поколение суетата и мързелът на твореца винаги са съответствали на самодоволната слепота на народа. Ала гответе се, гответе се! Иде друго време. То е тук, там, никъде.
Ще се появят големите школи на любовта и тогава чувственото и интелектуалното познание ще се стимулират взаимно. Животното човек ще бъде пуснато на свобода от клетката си и мръсната му културна постеля от слама заедно с торните екскременти от вярвания ще бъдат веднъж завинаги прочистени. Човешкият дух ще пръска светлина и смях, леко ще пристъпва по зелената морава като балерина; ще се възправи, за да съжителства гордо с формите на новото време и да въведе децата в света на първоначалието — русалки, саламандри, водни феи и ветрове на ефира, горски духове, гномове и вулкани, ангели и джуджета.
Да, да разгърнеш обсега на физическата чувственост, така че тя да обхване и математиката, и теологията; да подхранваш, а не да осакатяваш интуицията. Защото културата означава секс, коренното познание, и там, където тази способност е дерайлирала или накърнена, нейните производни, като религията например, остават недоразвити и изопачени — на мястото на емблематичната мистична роза поникват юдейски карфиоли, ще рече морони или вегетарианци, вместо творци — ревльовци, и вместо философия — семантика.
Сексуалната и творческата енергия вървят ръка за ръка. Те се преобразуват една в друга — сексуалното слънце и духовната луна, унесени във вечен диалог. Заедно се носят по спиралата на времето. И така обхващат всички човешки подбуди. Истината се крие единствено в нашите вътрешности — истината на Времето.
„Съвкуплението е лирическата песен на масите!“ Да, и университетът на душата, ала университет, поне засега, без дарения, без учебници, без студенти. Всъщност само с няколко студенти.
Колко прекрасна е предсмъртната борба на Д. Х. Лорънс: да прозреш докрай сексуалната си природа, да се освободиш от оковите на Стария завет; да озариш небесната твърд с огромния силует на борещия се човек риба, последния християнски мъченик. Неговата борба е и наша — да спасим Исус от Мойсей. В един кратък миг това изглеждаше възможно, но свети Павел възстанови равновесието и железните белезници на юдейския зандан щракнаха, заключиха вовеки копнежа на човешката душа. И все пак в „Човекът, който умря“ той ни разказва простичко какво трябва да стане, какво трябва да означава пробуждането на Исус — истинското раждане на свободния човек. Но къде е той? Какво е станало с него? Ще се появи ли някога?
32
Става дума за стихотворението „Che fece… il gran rifiuto“ на Константинос Кавафис. Заглавието е заимствано от стих на Данте и гласи: „Онзи, който от страх казва голямото «не».“ — Б.пр.