И при тези думи Жюстин покри лице с най-красивото си изражение, а именно това на непоносима тъга, и сложи ръце върху гърдите си. Да ти кажа ли нещо? Реших, че тя просто лъже; крайно недостойна мисъл, разбира се, ала нали… и аз съм човек недостоен.
Аз: Оттогава ходила ли си пак на онова място?
Тя: Не. Често ми се е искало, но не смея. — И тя леко потрепери. — Мислено се привързах към онзи стар диван. Сигурно и досега се търкаля в някоя стая. Разбираш ли, още имам усещането, че всичко е било сън.
Веднага грабнах лулата, цигулката и каскета си като един истински Шерлок. Не обичам да оставям във въздуха да висят въпросителни. „Хайде да вървим, трябва да се върнем на онова място“ — казах аз енергично. В най-лошия случай, помислих си, едно такова посещение ще й подейства като катарзис. Всъщност това беше най-практичното нещо, което можех да й предложа, и за мое най-голямо учудване тя веднага се изправи и си сложи палтото. Хванати ръка за ръка, вървяхме мълчаливо из западните покрайнини на града.
В арабския квартал някакъв фестивал беше в разгара си, всичко блестеше от светлини, развяваха се знамена. Неподвижно море, малки високи облаци и луна, която ни гледаше неодобрително като архимандрит друговерци. Миризма на риба, семе от кардамон и пържени дреболии с чесън. Навред звъняха мандолини, почесваха струнните си душици в нощта, сякаш бяха въшлясали — чешеха стръвно до кръв! Въздухът беше тежък и плътен. Всеки дъх го продупчваше, макар и невидимо. Човек усещаше всяко свое вдишване и издишване, сякаш дробовете му са кожен мях. Има нещо зловещо в тази светлина и врява, помислих си аз. И после ще ми говорят за романтиката на Изтока! Дайте ми на мен хотел „Метропол“ в Брайтън — по всяко време на годината! Прекосихме този осветен сектор със забързана, уверена крачка. Тя вървеше, сякаш безпогрешно знаеше пътя, с наведена глава, дълбоко умислена. После постепенно улиците потънаха в мрак, във виолетовата тъмнина на нощта, превърнаха се в тесни криволичещи сокаци. Най-накрая стигнахме до широко празно място под звездите и пред нас изплува черният силует на нещо като казарма. Тя забави ход, колебливо затърси врата, после ми прошепна: „Това място се стопанисва от стария Метрави. Той е на легло. Вратата е винаги отворена. Ала от леглото си чува всичко. Дай ръка!“ Не съм човек, дето ще вземе да спори, но трябва да ти призная, че сърцето ми се сви, щом пристъпихме в този бандаж от непрогледен мрак. Ръката й беше силна и студена, гласът й режещ и равен, не издаваше нито вълнение, нито страх. Мисля, че съвсем наблизо в проядените греди на помещението долових звука от бързо притичващи охранени плъхове, салджиите на нощта. (Веднъж по време на буря сред руините бях видял тлъстите им лъснали от дъжда тела да се щурат неспокойно, докато пируваха в боклука.) „Моля те, Господи, не забравяй, че макар и да съм само един английски поет, не заслужавам да бъда изяден от плъхове“ — помолих се аз мислено. Вече вървяхме по дълъг коридор от пълен мрак с прогнили дъски, които застрашително скърцаха под краката ни; тук-таме липсваше по някоя дъска и аз се почудих дали пък не крачим над самата преизподня. Въздухът вонеше на мокра пепел и онази миризма на потна черна плът, която не може да се сбърка с нищо друго. Съвсем различна е от тази на бялата плът. Тежка е — като клетката на лъва в зоологическата градина. Самият Мрак се потеше — и защо не? Мракът сигурно има кожата на Отело. Тъй като винаги съм бил крайно стеснителен и боязлив човек, веднага изпитах непреодолима нужда да отида до клозета, но бързо смачках тази мисъл като черна хлебарка. Мехурът ми ще почака, казах си аз. Продължихме да вървим направо, после свихме покрай две стени от… черен мрак, покрит с проядени дъски. Жюстин пак ми прошепна: „Мисля, че е тук!“, бутна една врата и тя се отвори към друг квадрат непрогледна тъмнина. Беше стая, и то голяма, защото въздухът хладнееше. Усещаше се пространството, въпреки че не се виждаше абсолютно нищо. И двамата си поехме дълбоко въздух.