— А, Дарли! — въздъхна той шумно, отпусна се в стола си за подагра и улови брадата си с ръце, сякаш се канеше да я откъсне. — Никога няма да ги разберем, никога Жени Какъв лош късмет. Може би глупавият съм аз. Фоска! Нейният съпруг!
— … Е бил убит, така ли? — попитах.
— Не. — И Помбал поклати тъжно глава. — Взет е военнопленник в Германия.
— Тогава защо е това пъшкане?
— Защото се срамувам, ето защо. Не си бях дал сметка, докато не дойде новината, както всъщност и тя, че ние разчитахме на това той да бъде убит. Подсъзнателно, разбира се. Сега тя се ненавижда. Но целият план за нашия живот се градеше, макар и несъзнателно, върху предпоставката, че той сам ще оваканти мястото си. Това е чудовищно. Неговата смърт щеше да ни даде свобода; а сега, по всяка вероятност, проблемът се отлага за години, а може би и завинаги…
Помбал изглеждаше като обезумял, мърмореше нещо под носа си и шумно си вееше с вестника пред лицето.
— Нещата взимат най-неочакван обрат — обади се след малко. — Защото щом Фоска в благородството си не успя да събере сили да му каже истината, докато бе на фронта, още по-малко ще го направи, докато е в плен. Когато се разделихме, беше потънала в сълзи. Всичко се отлага за след края на войната.
Скърцаше със зъби и ме гледаше втренчено. Трудно ми беше да измисля нещо утешително.
— Защо тя да не му напише писмо и да му разкаже всичко?
— Невъзможно! Твърде жестоко е. И с това дете, което е на път. Дори аз, Помбал, не бих желал да постъпи по този начин. Никога. Сварих я, потънала в сълзи, приятелю, докато стискаше телеграмата в ръка. Каза ми с изтерзан глас: „О, Жорж-Гастон, за пръв път се засрамих от любовта си, когато си дадох сметка, че двамата предпочитаме по-скоро той да умре, отколкото да попадне в плен.“ Може и да ти се струва необяснимо, но тя е фин човек с чувство за достойнство и гордост. И после се случи нещо налудничаво. Толкова голяма беше общата ни мъка, че в опита си да я утеша аз се пъхнах в леглото до нея и ето че започнахме да се любим още преди да усетим какво става. Странна картинка представлявахме. Пък и работата не беше много лесна. После, като дойдохме на себе си, тя пак се разплака и рече: „За пръв път изпитвам омраза към теб, Жорж-Гастон, защото сега нашата любов е като на всички останали. Сами я обезценихме.“ Жените винаги прехвърлят вината върху някой друг. Аз толкова се радвах, че най-накрая се случи да… Нейните думи обаче ме хвърлиха в отчаяние. Хукнах навън. И сега не съм я виждал цели пет часа. Сигурно това е краят. А можеше да бъде началото на нещо, което най-малкото щеше да ни съхрани, докато проблемът отмине.
— Може би тя е прекалено глупава.
— Как не те е срам да говориш така! — възмути се Помбал. — Всичко е резултат на изтънчената й душа. Това и нищо друго. Не ме измъчвай и моля те, не дрънкай нелепости за един толкова прекрасен човек.
— Добре, тогава защо не й се обадиш?
— Защото телефонът й не работи. Ох! По-лошо е и от зъбобол. Мисълта за самоубийство се е загнездила в ума ми — за пръв път в живота ми! Да видиш докъде съм стигнал.
Ала в този миг вратата се отвори. На прага стоеше Фоска. Личеше си, че и тя е плакала. Спря се, излъчваше странно достойнство, протегна ръце към Помбал, който пък нададе нечленоразделен ликуващ вик, прекоси стаята на два скока, така както си беше по халат, и я прегърна страстно. Притисна я към себе си и двамата тръгнаха бавно по коридора към неговата спалня.
По-късно същата вечер го срещнах по улица „Фуад“. Вървеше срещу мен и целият сияеше.
— Ура! — извика той и хвърли скъпата си шапка във въздуха. — Je suis enfin la!38
Шапката описа широка парабола и тупна точно по средата на пътя, където веднага беше прегазена от три коли една след друга. Помбал плесна с ръце, сякаш гледката му достави огромно удоволствие. Той продължаваше да сияе. После обърна кръглото си като луна лице към небето, като че търсеше да открие там някакво знамение или поличба. Щом се изравних с него, улови ръцете ми и рече:
— Божествената женска логика! На земята няма нищо по-прекрасно от жена, която излива чувствата си в мисли. Обожавам тази гледка. Обожавам я. Нашата любов… Фоска! Щастието ни е пълно. Аз съм така изумен, наистина, така изумен. Никога нямаше да се сетя за нейната логика на нещата. Слушай, тя казва, че не е била в състояние да измами човек, когото смъртта дебне на всяка крачка. Правилно. Но сега, след като той е на сигурно място зад решетките, нещата стояли по-различно. И ние може да се успокоим и да нормализираме отношенията си. Все още, разбира се, няма да му казваме, за да не го нараним. Но спокойно ще се черпим от кацата с меда, както обичаше да казва Пърсуордън. Скъпи ми приятелю, всичко е прекрасно. Фоска е ангел!