В това странно и страшно терзание за миг зърнах истинския Пърсуордън — онзи, който винаги ми бе убягвал. Засрамен си спомних онези абзаци от ръкописа на „Жюстин“, които бяха посветени на него, на моята представа за него! От завист или подсъзнателна ревност аз си бях измислил един Пърсуордън, когото да критикувам. Във всичко, написано там, всъщност го обвинявах в моите собствени слабости, стигайки до напълно погрешни преценки като социален комплекс за малоценност например, от какъвто той никога не е страдал за разлика от мен. Чак сега, поглъщайки редовете, изписани от забързаното му решително перо, аз си дадох сметка, че поетическото или трансценденталното познание изключва чисто релативистичното познание и че неговият черен хумор не е нищо друго освен ирония, породена от загадъчните му знания, чието поле на действие беше отвъд онова на относителните факти. Не съществуваше отговор на въпросите, чрез които търсех истината. Той беше съвсем прав. Сляп като къртица, бях ровил из гробището от относителни факти, натрупани данни, късове информация, напълно изпускайки митическия смисъл, който лежи в основата на факта. И имах наглостта да нарека това нещо търсене на истината! Но какво можеше да ми отвори очите освен иронията в неговите бележки, която така дълбоко ме уязви. Защото чак сега прозрях, че всъщност иронията му не беше нищо друго освен обърната наопаки нежност! И когато видях Пърсуордън вече в тази нова светлина, разбрах, че в творчеството си той бе търсил нежността в логиката на нещата, в Пътя на нещата, не във формалната логика на силогизмите или в търговската марка на емоциите, а истинската същност на фактите, голата истина, намека, загатването… безсмислената шега. Да, шегата! Събудих се, прогледнах и изпсувах.
След като две или повече обяснения за едно-единствено човешко действие са еднакво достоверни, тогава какво означава действието, ако не илюзия — жест върху мъглявия фон на действителността, която само измамната природа на човешките различия прави да изглежда осезаема? Дали има писател преди Пърсуордън, който да си е задавал този въпрос? Мисля, че няма.
Докато размишлявах върху тези ужасни писма, изведнъж проумях истинското значение на моето отношение към Пърсуордън и покрай него — към всички писатели. Видях, че ние, творците, съставляваме една от онези патетични човешки вериги, които хората образуват, за да си подават от ръка на ръка кофи с вода, когато се запали къща или когато трябва да се изтегли спасителна лодка. Непрекъсната верига от хора, родени да изследват в самота душевното богатство на живота от името на нищо незабелязващото коравосърдечно общество; оковани заедно от една и съща дарба.
Видях също, че истинската „измислица“ не е нито в страниците на Арнаути, нито в тези на Пърсуордън — нито дори в моите. Самият живот е измислица — и ние всички го твърдим, всеки по различен, ала лично свой начин, защото всеки го разбира според собствената си природа и способности.
Чак сега започнах да проумявам колко странно се оформи конфигурацията на собствения ми живот с помощта на онези елементи, които се намират извън сферата на познаваемия свят — в царството, което Пърсуордън наричаше „хералдическата вселена“. Бяхме трима писатели — чак сега го видях по този начин — заточени в този митически град, от който душата ни се препитаваше и където трябваше да докажем своя талант. Арнаути, Пърсуордън, Дарли — подобно Миналото, Настоящето и Бъдещето! И в собствения ми живот (непресъхващият поток, който извира откъм ранената страна на Времето!) трите жени, които също бяха подредени така, че да олицетворяват настроенията на великото съществително Любов: Мелиса, Жюстин и Клия.
Това прозрение ме хвърли в обятията на черна меланхолия и отчаяние, защото бях осъзнал стеснената природа на собствените си способности, заградени от високия плет на един интелект, твърде силен сам по себе си, ала лишен от магията на думите, от тягата на словото и от силата на страстта, поради което не можеше да постигне света на творческата реализация.
Току-що бях прибрал тези непоносими за мен писма и седях унил и осъзнал този болезнен факт, когато вратата се отвори и влезе Клия — усмихната и цялата сияеща.
— Дарли, какво правиш на пода? Защо си така оклюмал? Нима! В очите ти виждам сълзи. — Тя клекна до мен, самата нежност.
— Сълзи на гняв — казах и я прегърнах. — Току-що осъзнах, че не съм никакъв писател. И няма надежда да стана.
— Какво означава това?