— Че съм изчел писмата на Пърсуордън до Лиза.
— Срещна ли се с нея?
— Да. Кийтс пише някаква нелепа книга…
— Видях го преди малко. Върнал се е от пустинята за през нощта.
Изправих се на крака. Струваше ми се, че трябва веднага да го намеря и да разбера какво възнамерява да прави с книгата.
— Спомена, че ще се отбие у Помбал, за да се изкъпе — рече Клия. — Ако побързаш, сигурно ще го свариш.
Кийтс! Мислех си аз, докато бързах по улицата към апартамента на Помбал; той също имаше роля в този спектакъл на сенките, тази жива картина от света на творците. Защото винаги се намира някой Кийтс, който да тълкува, да остави калните си следи върху скромния объркан живот, от който творецът с толкова мъки улавя самотните заблудени бисери, дето единствени носят със себе си просветлението. След тези писма ми се струваше по-наложително от всякога хора като Кийтс да бъдат държани настрана, ако това е възможно, за да не си пъхат гагата в неща, които не разбират. Като журналист, осигурил си една романтична история (за твореца няма по-романтичен акт от самоубийството), той несъмнено си въобразява, че е напипал онова, което навремето наричаше „сензация“, „бомба“, „материал за милиони“. Мислех си, че добре познавам моя Кийтс, но разбира се, съвсем бях забравил да взема предвид хода на Времето, защото и Кийтс, като всички нас, се бе променил и срещата ми с него ме изненада така, както и всичко останало в този град след повторното ми завръщане.
Не открих ключа у себе си и позвъних на Хамид да ми отвори. Да, каза той, мистър Кийтс е тук и се къпе в банята. Тръгнах по коридора и почуках на вратата, зад която се чуваше шум на шуртяща вода и весело свирукане.
— Боже мой, Дарли, колко се радвам! — извика той, щом му се обадих. — Влез, докато се избърша. Казаха ми, че си се върнал в града.
Под душа стоеше гръцки бог! Толкова се изненадах от тази промяна у него, че седнах върху клозетната чиния, за да поразгледам това… привидение. Кийтс беше почернял от слънцето в пустинята, а косата му бе изсветляла до бяло. Макар и отслабнал, той изглеждаше в страхотна форма. На фона на бронзовия загар и пепеляворусата коса живите му сини очи изглеждаха още по-сини. По нищо не приличаше на онзи Кийтс от спомените ми!
— Измъкнах се само за през нощта — обади се той с новия си отривист и самоуверен глас. — На лакътя ми се е появила една от онези ужасни пустинни рани, затова взех разрешение и ето ме тук. Нямам представа какво точно ги причинява, никой няма представа; може би е от проклетите консерви, с които се тъпчем в пустинята! Но два дни в Алекс40, една инжекция и готово! Проклетото нещо се изчиства! Дарли, много се радвам, че те виждам. Толкова неща имам да ти разказвам. Тази война! — Кипеше от ентусиазъм и добро настроение. — Боже, водата е същински балсам. Такова блаженство, че не ми се излиза.
— Изглеждаш в страхотна форма.
— Така се и чувствам. — И той се шляпна самодоволно по бедрата. — Страшен кеф е да се върнеш в Алекс, дори и за малко. Контрастите помагат да оцениш нещата по-добре. В танковете става толкова горещо, че се пържим вътре като в тиган. Подай ми питието, то ми е добър приятел.
На пода стоеше висока чаша с уиски, сода и едно кубче лед. Той разклати чашата и я допря до ухото си като дете.
— Чуй звъна на парченцето лед — извика възторжено. — Същинска музика за душата е този звън на лед. — Вдигна чашата, сбърчи нос и отпи за мое здраве. — И ти изглеждаш в добра форма — рече и в сините му очи заблестя дяволито пламъче. — Сега се обличам… скъпи ми приятелю, аз съм богат! Каня те на богата вечеря в „Малкия кът“. Никакво „не“, откази не приемам. Толкова исках да те видя, за да си поговорим. Имам новини.
Изтича на бегом до спалнята, за да се облече, а аз седнах върху леглото на Помбал, за да му правя компания. Доброто му настроение беше заразително. Не го сдържаше на едно място. Хиляди мисли и идеи бълбукаха у него и той гореше от нетърпение да ги сподели на мига. Изприпка надолу по стълбите като ученик, взимайки последните няколко стъпала на един скок. Още малко и щеше да затанцува по улица „Фуад“.
— Сериозно — рече той и така силно стисна лакътя ми, че ме заболя. — Сериозно, животът е прекрасен. — И сякаш за да демонстрира своята сериозност, избухна в звънлив смях. — А спомняш ли си навремето как мъдрувахме по кафенетата, изпълнени с тревожни мисли? — Очевидно включваше и мен сред хората с еуфоричен възглед върху живота. — Колко тъпи бяхме, как нищо не разбирахме. Като се сетя, направо ме е срам!