В „Малкия кът“ след дружеска препирня с един морски лейтенант успя да издейства ъгловата маса, след което сграбчи Меноти за ръкава и го изкомандва да донесе шампанско. Откъде, по дяволите, беше придобил тези небрежни и в същото време властни маниери, които веднага извикваха съчувствен ответ, без да има обидени?
— Пустинята! — каза той, с което отговори на незададения ми въпрос. — Пустинята, Дарли, пустинята, старче, е голямо нещо. Не може да се опише, трябва да се види. — От един издут джоб извади екземпляр на „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“. — По дяволите! Дано не забравя да я сменя. Иначе момчетата жив ще ме одерат. — Беше едно мърляво, измачкано томче с разръфани краища и дупка от куршум в оцапаната с машинно масло корица. — Това е цялата ни библиотека, а някое копеле се е избърсало със средните страници. Обещах да им донеса ново копие. Мисля, че има едно в апартамента. Помбал едва ли ще се разсърди, ако му го задигна. Сигурно ти изглежда нелепо, но когато няма бойни действия, си го четем на глас един на друг, докато се излежаваме и зяпаме звездите. Нелепо, скъпи, ала всичко друго е по-нелепо. И става още по-нелепо с всеки изминал ден.
— Говориш така, сякаш си щастлив — отвърнах му аз не без известна завист.
— Да — каза той тихо и най-неочаквано за пръв път тази вечер придоби относително сериозен вид. — Щастлив съм, Дарли. Нека ти доверя нещо. Обещай, че няма да изохкаш.
— Обещавам.
Наведе се напред и ми пошепна със светнали очи:
— Най-накрая станах писател! — И изведнъж се разсмя звънливо. — Обеща да не охкаш — предупреди ме той.
— И не съм.
— Тогава защо гледаш така презрително? Правилният отговор би трябвало да бъде едно мощно „Ура!“.
— Недей да крещиш, ще ни изхвърлят навън.
— Съжалявам. Без да искам.
Изпи пълна догоре чаша шампанско на един дъх, и то с вид на човек, който е вдигнал тост в своя чест, после се отпусна назад в стола и ме изгледа насмешливо със същото онова дяволито пламъче в сините си очи.
— И какво си написал? — попитах аз.
— Нищо — отвърна той и се усмихна. — Засега нито дума. Но всичко е тук. — Стрелна почернелия си показалец към слепоочието. — И знам, че е тук. Сега вече не ми изглежда толкова важно дали ще го напиша или не — това, ако щеш, не е най-важното нещо, за да станеш писател, както си мислех навремето.
Откъм улицата се обади латерна, повтаряше една и съща тъжна и немелодична песен. Беше много стара английска латерна, която слепият старец Ариф бе намерил на боклука и я бе поправил криво-ляво. Цели тонове засичаха, а няколко акорда звучаха ужасно фалшиво.
— Слушай! — рече Кийтс разчувствано. — Само се заслушай в стария Ариф. — Беше изпаднал в онова сладостно състояние на възторжена благосклонност и вдъхновение, което настъпва, след като шампанското полее умората ти — меланхолична замаяност, която наистина те вдъхновява. — Боже! — продължи той в захлас и запя с тих дрезгав шепот, като си тактуваше с пръст aisez-vous, petit babouin. После въздъхна дълбоко от пресита, избра си една пура от голямата витрина с известни марки на Меноти, върна се на масата, отново седна срещу мен и се усмихна възторжено.
— Тази война — каза Кийтс най-накрая, — трябва да ти разкажа… Много по-различно е от всичко, което съм си представял.
Под безвкусната маска на своята пиянска веселост той изведнъж възвърна относителната си сериозност и каза:
— Няма човек, който, щом зърне тази гледка за пръв път, разумът му да не извика в знак на протест: „Трябва да се спре!“ Скъпи ми приятелю, за да разбереш морала на човека в естествен вид, трябва да видиш едно бойно поле. Това, което искам да ти кажа, може да се обобщи с изразителната фраза: „Щом не става за ядене и ебане, еби му майката.“ Две хиляди години цивилизация се изронват в един миг като олющена боя! Само да драснеш с кутрето си, и под външния слой ще се покажат ритуалните багри на ярки бойни шарки. Ей така! — И той апатично взе да драска въздуха между нас със скъпата си пура. — И въпреки това, знаеш ли? Най-необяснимото и загадъчно нещо. Тя ме направи мъж, така да се каже. Дори нещо повече — писател! Сега душата ми е чиста. Сигурно ме смяташ за откачен. Най-сетне я започнах тази проклета моя книга. Глава по глава узрява в старата ми журналистическа чутура — не, не вече журналистическа, а писателска. — Той отново се изсмя като на някаква абсурдна идея. — Дарли, когато стана и огледам… бойното поле нощем, превъзбуден от срам, взрян в цветните светлини, в обагреното от зарево небе, аз си казвам: „Всичко това трябваше да се случи, за да може клетият Джони Кийтс да стане мъж.“ Това е положението. Истинска загадка, ала съм абсолютно сигурен, че е така. Нищо друго не би ми помогнало да възмъжея, защото бях прекалено глупав, разбираш ли? — Умълча се за известно време, като продължи разсеяно да пуши пурата си. Сякаш си преповтаряше наум последната част от разговора ни, за да провери нейната достоверност дума по дума, така както човек проверява изправността на частите в машина една по една. После добави, ала внимателно и предпазливо, с известна доза умислена насмешливост, като някой, на когото се налага да борави с непонятни за него термини: — Всъщност човекът на действието и човекът на мисълта са един и същ човек, който се проявява в две различни плоскости. Целта обаче е една! Чакай, всичко това взе да звучи твърде глупаво. — Той почука с упрек слепоочието си и се намръщи. Замисли се за миг, после пак продължи, все още намръщен. — Да ти кажа ли как си представям аз нещата… искам да кажа, войната? В какво започнах да вярвам? Мисля, че отначало войната е била заложена в човешките инстинкти под формата на биологически шоков механизъм, който да предизвика душевна криза, каквато, естествено, не може да се възбуди по никакъв друг начин у ограничени хора. По-малко чувствителните сред нас въобще не могат да си представят смъртта, друга част пък живеят щастливо и напълно необезпокоявани от тази представа. И така, силите, които ни подреждат живота, един ден решили, че трябва да бъдат по-конкретни и да прехвърлят смъртта в истинското настояще. За да ни помогнат, ако схващаш за какво говоря. — Той отново се изсмя, но този път доста тъжно. — Разбира се, сега е доста по-различно, защото страничният наблюдател често пострадва по-лошо от кретена на фронтовата линия. Не е справедливо по отношение на онези мъже от племето, които биха искали да оставят жените и децата си в относително спокойствие, преди да поемат към това примитивно ръкополагане. Лично аз смятам, че този инстинкт е атрофирал до голяма степен и е на път съвсем да изчезне; но какво ще поставят на негово място — ето кое ме тормози? Що се отнася до мен, Дарли, мога само едно да ти кажа: нито половин дузина френски метреси, нито пътешествия по целия свят, нито дори приключения в мирно време можеха да ме накарат да възмъжея толкова бързо. Нали си спомняш какъв бях. Сега вече съм зрял, възрастен човек — но разбира се, продължавам да остарявам, и то бързо, твърде бързо! Сигурно ще ти се стори глупаво, ала присъствието на смъртта, при това под формата на нормално ежедневие — само на ускорен ход, така да се каже — ми даде макар и бегла представа, смътно предусещане за Вечния живот! Едва ли бих могъл да го проумея по друг начин, дяволите да го вземат! Боже, сигурно щях да си отида на оня свят, щяха да ме изстрелят нагоре барабар с цялото ми слабоумие, сигурно така щеше да стане.