Оглушителната канонада притъпяваше слуха ни, но въпреки това все още беше възможно човек да различи отделните инструменти в аранжимента на тази бомбардировка. Накъсаният, отривист пукот от отломъци, които чукаха като градушка по покривите от вълнообразна ламарина на крайбрежните кафенета; сухите дращещи гласове на корабните високоговорители, които, подобно на говорещи със стомаха си механични чучела повтаряха налудничаво някакви уж членоразделни фрази, звучащи като „Три часа червено, три часа червено“. Странно, но сред цялата тази какофония, някъде в сърцевината на грозния тътен, прозвуча музика — накъсани четвърт тактове, които пронизваха суматохата като с игриви стрелички; а сетне — оглушителният грохот на срутващи се сгради. Белезникави парчета светлина, които изчезват и оставят след себе си черни дупки мрак, а пламъците мигом пъхват мръсножълтите си езици в тях и започват да ги облизват, да лочат ненаситно като прежаднели животни. Съвсем наблизо (водата се разплиска, млясна шумно и върна ехото обратно) се изсипа богата реколта от празни снаряди, дойде откъм палубите с техните чикагски пиана2: порой от жълти късове метал, които изскачаха от насочените към небето дула на оръдията и оставаха да се търкалят по плажната ивица.
И това продължи дълго — пир за очите, от който умът изтръпва. Такава бе убийствената, безсмислената мощ на тази вихрушка. Никога преди това не си бях давал сметка за безличието на войната. Под този необятен чадър от пъстроцветна смърт нямаше място за човешки същества, нито дори мисъл за тях. Всеки поет дъх представляваше временно убежище.
А после, точно така внезапно, както бе започнал, спектакълът отмря. Пристанището изчезна като в драматична развръзка, нанизът от скъпоценни камъни се скъса, небето се изпразни и тишината ни удави. Наруши я единствено изгладнелият вой на сирените, който прониза нервите ни като с бургия. И после — нищо. Нищото, което тежеше тонове мрак, от който един по един взеха да проехтяват далечни и по-познати звуци: водата, която ближе корабния планшир. Откъм сушата изпълзя лек ветрец и ни дари с алувиалните миризми на невидимото устие. Дали само във въображението си чувах далечните подкряквания на дивите птици откъм езерото?
Останахме така, сковани от нерешителност, а в същото време от изток зората вече превземаше небето, града и пустинята. Човешки гласове, натежали като олово, взеха плахо да се надигат, пораждайки любопитство и състрадание. Детски гласове — а на запад хоризонтът изви гърбицата си като полумесец с цвят на храчка. Прозяхме се, беше студено. Зъзнейки, се спогледахме и изведнъж се почувствахме като осиротели в този нощен свят между тъмата и светлината.
Ала постепенно откъм източните мочурища изплува познатата ни зора, първият прилив от лимоненожълто и розово, който обагри мъртвите води на Мареотис и те се оживиха; тънък като косъм, така недоловим, че човек не можеше да го чуе, без да затаи дъх, отекна (или поне така ми се стори) и първият призив за молитва от някое от все още невидимите минарета.
Нима след всичко това бяха останали богове, които да призовеш?
Едва си бях задал въпроса, когато зърнах три малки рибарски лодки с платна в ръждиво, червеникавокафяво и тъмновиолетово да излизат от пристанището. Носеха се по водата, леко килнати на една страна като ястреби. Чувахме приглушения плисък на вълните, които пореха. Дребните човешки фигури в тях приличаха на ездачи, които, отминавайки, извикаха към нас на арабски, за да ни кажат, че тревогата е вдигната и вече можем да влезем в пристанището.
Точно това и направихме с помощта на заобиколни маневри, под прикритието на вече заглъхналите батареи. Малката ни гемия заплава по главния маршрут между дългите корпуси на огромни кораби подобно венецианска гондола по Канале гранде. Взех да се оглеждам нетърпеливо наоколо. Всичко бе уж същото, но и някак друго. Да, ето я главната сцена (на сърдечните страсти, на спомените и любовта?) — същата си е; и все пак някакви малки различия продължаваха упорито да дразнят погледа ми. Презокеанските кораби бяха странно боядисани, сякаш от художници кубисти, или по-скоро наплескани с петна от бяло и сиво-кафяво. Оръдията стеснително се гушеха в нелепите си прикрития от насмолен брезент и конопени платнища. Мазните балони висяха в небето като от бесилка. Неволно ги сравних с вечните ята от сребристи гълъби, които като пухкави облачета вече бяха започнали да прелитат между палмите, а после се устремяваха във висините на утринната белота, за да посрещнат слънцето. Един тревожен контрапункт на познатото и непознатото. Например лодките, привързани към кея на яхтклуба — с избилата по мачтите и въжетата им роса, подобно гъсти капки пот. Знамената и пъстроцветните платнени навеси, които стояха като колосани. (Колко пъти бяхме потегляли оттук по същото време в малката яхта на Клия, натоварена с хляб, портокали и вино?) Колко много отколешни дни бяхме прекарали край това нащърбено крайбрежие — все любими, ала вече забравени места. Самият аз се учудих на обичта, с която окото обхожда неодушевените предмети, как пирува със спомени, за които умът и не подозира, че още пази. Дори френските кораби (макар и опозорени, с конфискувани затвори на оръдията, а екипажите им без право да слязат на брега) бяха на същото място, на което ги бях видял за последен път в онзи мой вече несъществуващ живот; килнали туловищата си на една страна в сутрешния сумрак, наподобяващи зловещи надгробни камъни — неподвижни на фона на тънкия като хартия мираж на града, чиито прилични на смокиня минарета променяха цвета си едновременно с възхождащото слънце.
2
Чикагско пиано — така през Втората световна война са наричали автоматичното осемцевно зенитно оръдие. Алюзията е за Чикаго на гангстерите и техните заведения с неизменното пиано. — Б.пр.