Кабриолетът ни друсна рязко и спря пред къщата.
— Пристигнахме — казах и протегнах ръка към Кийтс, за да му помогна да слезе.
— Не съм чак толкова пиян — извика той весело и отблъсна ръката ми. — Това е само умора, приятелю.
Докато се пазарях за цената с кочияша, Кийтс заобиколи кабриолета и подхвана дълъг задушевен разговор с коня, като нежно милваше носа му.
— Споделих с него някои от моите максими в живота — обясни ми той, докато залитахме нагоре по стълбите. — Но, изглежда, шампанското е разбъркало всичките ми цитати. Как беше това от Шекспир за онзи „влюбен, който, сякаш пещ, въздиша над сонета си горещ“, или войника „готов заради славата да скочи в топовно гърло!“41 — Произнесе последното изречение с онзи особен глас (като дъскорезница), с който говори Чърчил. — Или за къпещите се в бистрата вода, ала това са само изтъркани слова, нали така?
— С твоите недозаучени цитати и на самия Шекспир можеш да видиш сметката.
— Боже, колко съм уморен. Тази вечер май ще минем без бомбардировка.
— Нещо са ги разредили напоследък.
Той се просна на леглото, без да се съблича, само развърза меките си велурени ботуши и бавно ги изхлузи един по един с пръстите на другия крак, докато тупнат на пода.
— Виждал ли си онова малко книжле на Пърсуордън, което се казва „Избрани молитви за английските интелектуалци“? Много е смешно. — Кийтс изхихика сънливо, сключи пръсти под главата си и се унесе с усмивка на уста. Когато загасих лампата, той въздъхна дълбоко и рече: — „Дори мъртвите ни умиляват с милостта си.“
Изведнъж си го представих като малко момче, което крачи по ръба на стръмна пропаст и събира птичи яйца. Едно подхлъзване… Повече нямаше да го видя. Vale!42
Шеста част
Двата стиха не излизаха от главата ми, докато натисках звънеца на лятната резиденция на следващата вечер. Със себе си носех зеления кожен куфар, който съдържаше личните писма на Пърсуордън — този блестящо изстрелян залп от думи, които продължаваха да експлодират в ума като изгарящи ме фойерверки. Сутринта се бях обадил на Лиза от кантората, за да си уговоря среща. Тя отвори вратата и застана пред мен със сериозно, пребледняло лице и израз на нетърпеливо очакване.
— Добре — прошепна, след като измърморих името си, и добави: — Влез. — Обърна се и тръгна пред мен изправена, със скована походка, която ми напомни дете, облечено като кралица Елизабет за някоя шарада43. Изглеждаше уморена и напрегната, но неизвестно защо, възгордяна. Всекидневната беше празна. Знаех, че тази сутрин Маунтолив бе тръгнал за Кайро. В камината гореше цепеница и това ме изненада, защото зимата бе отминала. Тя застана пред нея, изви гръб към топлината и взе да масажира пръстите си, сякаш бяха измръзнали.
— Справи се бързо, много бързо — каза рязко, като че с упрек. — Но аз съм доволна. — Бях й предал по телефона най-важното от разговора ми с Кийтс относно несъществуващата книга. — Доволна съм, защото сега вече бихме могли да вземем решение, и то окончателно. Снощи не можах да спя. Непрекъснато си представях как четеш писмата. Представях си и как той ги пише.
— Прекрасни са. Никога през живота си не съм чел подобно нещо. — Долових нотка на огорчение в собствения си глас.
— Да — каза тя и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. — Опасявах се, че точно това ще бъде мнението ти; опасявах се, защото така мисли и Дейвид и твърди, че писмата трябва да бъдат запазени на всяка цена. Но той изрично ми нареди да ги изгоря.
— Знам.
— Седни, Дарли. Кажи ми какво мислиш наистина. Седнах, поставих малкия куфар на пода до мен и рекох:
— Лиза, това не е литературен проблем, освен ако сама не предпочиташ да го смяташ за такъв. Не са ти нужни никакви съвети. Всеки, който прочете писмата, би съжалявал за тяхната загуба.
— Дарли, ако бяха твои, написани до човек, когото… обичаш?
— Щях да бъда доволен да знам, че завещанието ми е изпълнено. Предполагам, че и той би искал да се чувства така, където и да се намира сега.
Тя обърна светналото си незрящо лице към огледалото, сякаш искаше да се огледа, и подпря възглавничките на извитите си пръсти върху лавицата над камината.
41
Из „Както ви харесва“, превод В. Петров, изд. „Народна култура“, София, 1971 г. — Б.пр.
43
Игра на отгатване на думи чрез драматизирано представяне на отделните им срички и на думите като цяло. — Б.пр.