Умълча се и остана така дълго време, с оклюмала глава, в дълбок унес, загледана в стария спомен, подобно гадателка, втренчена в кристалната топка на младостта. После въздъхна, вдигна глава и рече:
— Знам защо се колебаеш. Това е последното писмо, нали? Аз ги броих. Дай ми го, Дарли.
Подадох й го мълком, а тя нежно го постави в огъня с думите:
— Най-накрая свърши.
Седма част
Когато лятото прегоря в есен и есента — в зима, полека-лека осъзнахме, че войната, преобразила града, вече вдига своята обсада и животът плахо се размърдва по крайбрежните пътища, обрамчващи пустинята; най-накрая тя бе отпуснала хватката, в която стискаше сърцата ни, и те отново се отвориха за удоволствия. Отдръпвайки се като прилив, войната бе оставила след себе си странни трофеи по онези плажове, които навремето посещавахме, защото бяха чисти и пусти и само ята чайки прелитаха над тях. Тя ни ги бе отнела за дълго време и сега, когато отново ги открихме, те бяха целите осеяни със смачкани танкове и изпочупени оръжия, както и с пръснатите в безпорядък порутени останки от временните пристанища, издигнати за снабдителни цели, но вече изоставени от инженерните войски да гният и ръждясват под лъчите на пустинното слънце, полузасипани от подвижните пясъци на дюните. Когато човек се къпеше там, обземаше го странна меланхолия, сякаш се намираше сред вкаменелости от неолита: танковете наподобяваха скелети на динозаври, а оръдията стояха като мебели от отминала епоха. Осеяните с мини полета криеха сериозна опасност и бедуините често попадаха на тях по време на номадските си преселения; спомням си как веднъж Клия рязко изви кормилото на колата, защото пътят отпред лъщеше от разкъсаните парчета на хвръкнала във въздуха камила. Но такива неща се случваха сравнително рядко, а що се отнася до самите танкове, те бяха изгорели и без наематели. Нямаше човешки тела в тях. Очевидно са били извадени и погребани, както подобава, в някое от огромните гробища, изникнали в най-различни и съвсем неочаквани кътчета на западната пустиня, истински градове от мъртъвци. В същото време животът в Александрия вече се връщаше към нормалния си ритъм и рутинно ежедневие, тъй като бомбардировките бяха напълно прекратени и нощният живот на Леванта отново разцъфтя. Макар униформените да не бяха толкова честа гледка както преди, войниците в отпуск продължаваха да пълнят нощните барове.
Собственото ми сковано от сивота ежедневие следваше тягостния си еднообразен модел, изкуствено разделен на личен живот, който бях подчинил изцяло на мислите за Клия, и служебен живот, който не беше тежък, пък и за мен не беше от значение. Малко неща се бяха променили: да, едно от тях бе Маскелин, който в крайна сметка бе успял да скъса оковите и да се върне при своя полк. Отби се при нас — целият блестеше, направо сияеше в новата си униформа — за да се сбогува, и свенливо посочи, този път не с лулата, а с дръжката на късия си офицерски бастун своя колега, който продължаваше да върти опашка пред него като вярно псе.
— Казах ли ти, че ще го направи! — рече тържествуващият Телфорд с тъжен глас. — Винаги съм си знаел, че така ще стане.
Докато Маунтолив бе останал, очевидно „замразен“ на своя пост.
От време на време, според предварителната си уговорка, посещавах детето в Карм Абу Гирг, за да видя как се чувства. С удоволствие установих, че промяната, от която толкова се опасявах, й се отразяваше добре. Очевидно, че действителността на настоящия й живот бе в пълно съзвучие с онези вълшебни приказки, дето бях измислял специално за нея — все пъстроцветни герои от тестето карти, сред които вече можеше да се нареди и тя! Жюстин си оставаше затворена в себе си, непредсказуема личност на настроения, която често изпадаше в продължителна меланхолия, и всичко това, доколкото можех да преценя, само допълваше мрачния й образ на императрица в изгнание. Но в лицето на Несим малката бе намерила своя баща. С вродената си нежност и чувствителност той бе спечелил сърцето й. Беше се превърнал не само в прекрасен баща, но и в приятел, и двамата често излизаха да яздят в пустинята край къщата. Беше й подарил лък и стрели, както и едно малко момиченце на нейната възраст, Таор, което трябваше да й бъде прислужница и компаньонка. Така нареченият дворец, който двамата си бяхме представяли, бе издържал великолепно теста на действителността. Лабиринтът от прашни стаи и съкровищата от вехтории се бяха оказали източник на неутолимо любопитство и наслаждение. След като имаше на разположение свои собствени коне и прислуга, както и неприкосновено място за игра, тя се чувстваше като истинска царица от приказките на „Хиляда и една нощ“. Почти беше забравила за острова, толкова погълната бе от новите си съкровища.