Давам ти един миг отдих, за да можеш да се изкикотиш — нещо, на което преди време с удоволствие бих ти пригласял! Каква планина от глупости замъглява идеята за tinctura physicorum, ще кажеш ти. Да, но…
Първата ми зима в тази ветровита кула не беше много приятна. Покривът течеше. Книгите, които можеха да ме утешат, още не бяха пристигнали. Жилището ми изглеждаше ужасно тясно и вече се замислях как мога да го разширя. Имението, в което се намираше моята надвиснала над морето кула, бе осеяно и с други, разпръснати тук-таме къщурки и пристройки; в него живееше възрастна глуха двойка италианци, които се грижеха за мен, миеха, чистеха и ме хранеха. Нямах желание да се отърва от тях, ала продължавах да се чудя дали не мога да преустроя плевниците, които се намираха в съседство с тяхното жилище. И точно тогава открих, за моя най-голяма изненада, че те имат и друг наемател, когото не бях виждал до този момент — странен самотник, който излизаше само нощем, облечен в монашеско расо. Новото ми мислене се дължи изцяло на срещата ми с този човек. Оказа се, че е разкалугерен италиански монах, който се представи за розенкройцер и алхимик. Живееше сред купища масонски книги — някои от тях наистина много стари, които усърдно изучаваше. Именно той ме убеди, че този вид проучвания (въпреки някои неприятни аспекти) водят до заздравяване на вътрешните устои на човека и до овладяване на онези вътрешни светове, които иначе лежат у него непокътнати; сравнението с обичайната наука не е погрешно, тъй като формата на това проучване почива изцяло на метода — само че на по-различна основа! И ако, както твърдя, то има и неприятни страни, такива се срещат и в официалната наука — например вивисекцията. Така или иначе, в негово лице намерих човек, с когото си допаднахме, и пред мен се откри ново поле за занимания, което с всеки изминал месец ме пленяваше все по-силно. Най-накрая бях попаднал на нещо, което така точно прилягаше на моята натура! Истината е, че всичко в това поле ми даваше храна и опора! Пък и можех да окажа значителна практическа помощ на абат Ф., както ще го наричам, тъй като част от въпросните ръкописи (предполагам, откраднати от тайниците на Атонския манастир) бяха на гръцки, арабски и руски — езици, които той не владееше добре. Нашето приятелство съзря и се превърна в съдружие. Ала минаха много месеци, преди той да ме представи на друга една странна и наистина невероятна особа, също увлечена по тези въпроси. Това беше австрийски барон, обитаващ огромна къща във вътрешността на страната. Беше напълно погълнат (не, не се смей) от неясния въпрос, който веднъж сме дискутирали и с теб — не фигурираше ли в De Natura Rerum!44 Мисля, че точно там беше — относно generatio homunculi. Имаше на разположение един иконом турчин и един чирак, който да му помага при експериментите. Много скоро и тук станах persona grata и ми бе разрешено, доколкото мога, да асистирам и на двамата.
Този барон — когото ти сигурно би нарекъл странна и придаваща си важност птица, имаше гъста брада и големи зъби като зърната на царевичен кочан — та този барон беше… о, скъпи Балтазар, наистина беше създал десет хомункули, които наричаше «пророчески духове». Държеше ги в големи стъклени буркани, които хората по тези места използват за консервиране на маслини и плодове. Живееха във вода. Бурканите бяха наредени върху дълъг дъбов рафт в неговия кабинет или лаборатория. Бяха създадени или «моделирани», както се изразяваше той, след пет седмици на усилени мисловни и ритуални родилни мъки. Представляваха изключително красиви и загадъчни неща, които се носеха във водата като морски кончета и включваха крал, кралица, рицар, монах, монахиня, творец, рудокопач, серафим и най-накрая един син дух и един червен! Лениво се поклащаха в бурканите от дебело стъкло. Почукаш ли им с нокът, свиваха се боязливо. Не бяха по-дълги от педя и тъй като баронът много държеше да станат по-големи, ние му помогнахме да ги зарови в няколко каруци конски тор. Голямото бунище, което се образува по този начин, трябваше всекидневно да се поръсва с воняща течност, която баронът и неговият турчин приготвяха с много труд и която съдържаше отвратителни на вид откъслеци. При всяко поръсване торът започваше да дими, като че подгрят от невидим огън. Ставаше толкова горещ, че не можеше с пръст да го докоснеш. Веднъж на всеки три дни абатът и баронът изкарваха цяла нощ край него, като се молеха и кадяха тамян. Когато най-накрая баронът реши, че процесът е завършен, бурканите бяха внимателно извадени и върнати върху рафтовете в лабораторията. Хомункулите бяха толкова пораснали, че бурканите едва ги побираха, като мъжките се бяха сдобили с гъсти бради. Ноктите на ръцете и краката им бяха пораснали много дълги. Онези, които имаха човешки образ, бяха облечени в дрехи според ранга и титлата си. Красивите им лица гледаха цинично — изражение, което бях виждал само веднъж преди това: върху лицето на маринована човешка глава от Перу! С хлътнали в черепа очи, бледи, тънки рибешки устни, опънати назад, за да оголят малките им, съвършено оформени зъби! Между другото, всички стъкленици бяха здраво затворени с волски мехур и восък, който носеше отпечатък с магическо клеймо. В бурканите с червения и синия дух не се виждаше нищо, но когато баронът почука с нокът и повтори няколко думи на староеврейски, водата помътня и се оцвети съответно в червено и синьо. Лицата на хомункулите взеха да се проясняват, сякаш бавно се проявяваха върху фотографска плака, като същевременно се и уголемяваха. Синият дух беше красив като ангел, докато червеният имаше наистина зловещо изражение.
44
Правилното заглавие е «De rerum natura» — дидактична поема от Лукреций Кар — римски философ и поет (ок. 96–55 г. пр.Хр.) — Б.пр.