Бавно проплавахме дългия зеленикав коридор, който криволичеше между високите корабни корпуси, строени като за тържествен преглед. Изненадите сред тази толкова позната за мен среда бяха малко, но специални: един брониран кораб, полегнал безмълвно настрана, една корвета, зле поразена от директно попадение — с разцепени като моркови дула, с корпус, усукан от конвулсиите на огнената смърт. Какво огромно количество стомана, прахосано ей така, с един-единствен удар, както се пука надута книжна кесийка. С огромно търпение и някак безучастно моряците, въоръжени с маркучи, отмиваха човешките остатъци от палубите на бомбардираните кораби. Тази гледка бе така неочаквана, че може да се сравни единствено с изненадата на човек, който, крачейки по тихите алеи на гробище, изведнъж попада на прясно изкопан гроб. („Красиво е“ — каза детето.) Наистина беше красиво — огромната гора от мачти и шпилове, която се полюшваше в такт с вълничките, образувани от раздвижения трафик, клаксоните, които мучаха глухо, отраженията, които се разтваряха и отново се появяваха. Над водата дори се носеха синкопираните ритми на джазова музика, които сякаш излизаха от далечна водосточна тръба. На малката музиката сигурно й се е сторила съвсем подходяща — в чест на нейното триумфално завръщане в града на детството. Улових се, че мислено си тананикам „Jamais de la vie“3, при това се учудих колко е остаряла тази песен, как е отживяла времето си, как ми звучи нелепо и чуждо! Тя гледаше към небето, търсеше образа на баща си — онова лице, което щеше да изплува от някой благ облак над нас и да я обгърне.
В срещуположния край на огромното пристанище вече се виждаха свидетелствата за новия свят, който приближавахме: дълги редици камиони и линейки, бариери и байонети, понесени от гномската раса на мъже в каки и сини униформи. Навред цареше неспирен, усърден и тежък труд. Фигурите на дребни троглодити току изникваха от железните клетки и пещери покрай пристанищните скели, щураха се в изпълнението на всевъзможни задачи. Виждаха се и разцепени надве кораби, като в напречен разрез, с изтекли навън димящи вътрешности, кораби, претърпели цезарово сечение, а вътре в отворените им рани пълзеше безкрайна мравешка върволица от войници и моряци, прегърбени под тежестта на метални кутии, противогази, денкове, говежди плешки и бутове, окървавили раменете им. Виждаха се отворени пещи и на фона на блъвналите отвътре пламъци се открояваха белите шапки на мъже с лопати, които вкарваха и изкарваха самуни хляб. Цялата тази дейност, макар и огромна по обхват, се извършваше мудно и умислено, сякаш с нарочно забавено темпо — подтиквана по-скоро от инстинкта на расата, отколкото от нейните нужди и апетити. И докато тишината тук имаше само относителна стойност, все по-рязко се прокрадваха отделни звуци — конкретни и властни: подкованите ботуши на караул по калдъръма, протяжното скрибуцане на влекач, отчетливото ручене на корабна сирена, което напомняше уловена в паяжина гигантска синя муха. Всичко това беше част от новопридобития град, към който щяхме да принадлежим оттук нататък.
Приближавахме се все по-близо и по-близо, търсехме място да пуснем котва сред по-малките съдове в басейна; къщите вече добиха височина пред очите ни. Ето, дойде моментът на изпитанието и сърцето ми затупка в гърлото (както се казва в един израз), защото вече бях зърнал силуета на мъжа, който знаех, че ще дойде да ни посрещне — стоеше ей там на пристана. Беше се облегнал на една линейка и пушеше. Нещо в позата му ми подсказа, че това е Несим, въпреки че все още не бях сигурен. Чак когато хвърлиха въжетата и акостирахме, видях с разтупкано сърце (разпознах го неуверено, макар и дегизиран като Каподистрия), че това наистина е моят приятел. Несим!