Балтазар стоеше на кея и не можеше да си намери място, само мислено ги подканяше да бързат. Сумтеше, нервничеше и недоволно цъкаше с език — недоволство дали срещу тяхната туткавост или срещу самия живот с непредвидимите му превратности — така и не разбрах.
Най-сетне приближиха. Съвсем отчетливо се чу учестеното им дишане, допълнено от нашето, както и подрънкването на метал, докато разгъваха носилката на колелца. Всичко се сля в шума на трескава активност — вдигане, сваляне, пъшкане, мургави ръце се протягаха да хванат въжето, да теглят, внимавайки да не обърнат лодката с резки движения, остри, невъздържани гласове, които предупреждаваха: „Стой! Полека!“ — и всичко това на фона на фокстрота, който гърмеше от радиото на военен кораб. Носилката се поклащаше като люлка, като кошница с плодове върху смуглите рамене на арабин. Металните врати на линейката се отвориха и зина пастта на бялото гърло.
Помбал не беше на себе си, лицето му — посивяло, с размити черти. Стъпи на кея и се олюля, сякаш го бяха пуснали от небето, падна на колене и после пак се изправи. Затътри се подир Балтазар и носилката. Заблея жално като заблудена овца, сигурно при вида на нейната кръв, която бе опръскала скъпите му еспадрили, купени само седмица преди това от „Гошен Емпориъм“. В такива моменти дребните подробности удрят като с камшик. Направи опит да пропълзи в бялото гърло, ала беше грубо отблъснат. Вратите се затръшнаха пред лицето му. Фоска вече принадлежеше на науката, не на него. Той зачака с покорно сведена глава, като човек в църква, да отворят вратите още веднъж и да го пуснат. Почти не дишаше. Усетих неволно желание да отида при него, но ръката на Клия ме спря. Всички чакахме, търпеливо притихнали като деца, заслушани в неясните шумове вътре в линейката, сред които и стъпки на подковани ботуши. Най-накрая вратите се отвориха и Балтазар, уморен и съсипан, слезе и каза:
— Хайде влизай, ще дойдеш с нас. — Помбал се огледа уплашено наоколо, после обърна изкривеното си от мъка лице към нас с Клия и направи един-единствен жест: разпери ръце в отчаяние, сетне запуши уши с длани, сякаш не искаше нищо повече да чува. Гласът на Балтазар изпращя сухо като пергамент. — Влизай! — извика му той грубо и сърдито, като че говореше на престъпник. Докато двамата се качваха в бялата линейка, го чух да казва приглушено: — Тя умира. — Металните врати се затвориха с трясък и аз усетих в дланта си как ръката на Клия изстива.
Двамата стояхме безмълвни един до друг в този прекрасен пролетен следобед, който бе започнал да притъмнява от спускащия се мрак. Запалих цигара и тръгнах по кея сред шумните араби, които продължаваха да си преразказват случката с типичните си джафкащи гласове. Али се канеше да откара лодката обратно на котва в яхтклуба, ала първо искаше да си запали цигарата. Приближи се към мен и ми поиска огънче. Докато палеше от моята цигара, забелязах, че мухите вече са накацали кървавото петно в дъното на лодката.
— Ще го почистя — рече Али, като проследи погледа ми.
С котешка пъргавина скочи вътре и освободи платната. Обърна се към мен, усмихна се и помаха. Искаше да каже „лоша работа“, но не му достигаха думи на английски и затова извика: „Лоша отрова, сър.“ Аз кимнах.
Клия седеше в кабриолета и гледаше ръцете си. Нещастната случка като че ни беше отчуждила един от друг.
— Хайде да се връщаме — казах аз най-накрая и се провикнах към кочияша да кара обратно в града.
— Моли се тя да се оправи — промълви Клия. — Това е жестоко.
— Балтазар каза, че тя умира. Чух го.
— Може да греши.
Но той не грешеше, защото и Фоска, и детето бяха мъртви, макар че научихме вестта чак късно вечерта. Крачехме унило из апартамента на Клия, без да бъдем в състояние да се съсредоточим в каквото и да било.
— Не мислиш ли, че трябва да се върнеш в апартамента и да бъдеш с него тази вечер? — обади се най-накрая Клия.
— Може би той предпочита да остане сам — колебливо й отвърнах аз.
— Върви! — отсече тя и добави още по-остро: — Не мога да понасям да ми се мотаеш тук… Извинявай, скъпи, не исках да те обидя. Съжалявам.
— Не си ме обидила. Добре, тръгвам.