През целия път по улица „Фуад“ си мислех: уж незначително разместване на мозайката, само един човешки живот, а колко неща срива със себе си. Такова нещо не се беше случвало на никого от нас. И ние просто не можехме да го преглътнем, не можехме да го вместим в картината, която сам Помбал бе съградил така грижливо. Тя отрови всичко, тази дребна нелепа случайност — дори нашата привързаност към него, защото я превърна в ужас и съчувствие! Колко несъвършени са тези чувства, колко безсилни да ни помогнат! Моят инстинкт ми подсказваше да стоя настрана. Искаше ми се повече никога да не го видя, за да не го карам да изпитва срам. Лоша отрова, така е. Взех да си повтарям наум фразата на Али.
Когато пристигнах, Помбал беше вече в апартамента, седеше на стола за подагра, потънал в дълбок размисъл. До него стоеше напълнена догоре чаша уиски, която обаче не бе докоснал. Все пак се беше преоблякъл в добре познатия ми син домашен халат с извезан златен паун, а на краката носеше старите си подпетени златисти египетски чехли, които приличаха на лопати. Тихо влязох в стаята и седнах срещу него, без да продумам. Той не вдигна очи, но аз разбрах, че е усетил присъствието ми. Погледът му продължаваше да бъде отнесен и замъглен, втренчен в празното пространство, а ръцете му натрапливо изпълняваха някаква пиеса за пет пръста. Загледан в прозореца, Помбал се обади с писклив, приглушен глас, сякаш думите извикваха у него вълнение, без да разбира значението им.
— Тя е мъртва, Дарли. И тя, и бебето. — Сърцето ми натежа като олово. — Не е честно — добави той разсеяно и взе да скубе бакенбардите с дебелите си пръсти. Съвършено бездушно, съвършено апатично — като човек, който се възстановява от тежък удар. Изведнъж отпи голяма глътка уиски, потрепери, задави се и се разкашля.
— Чисто е — каза с изненада и отвращение и остави чашата, като отново потръпна. После се наведе напред, взе от масата молив и тефтер и започна да си рисува завъртулки, ромбчета и хвърчила. Също като дете. — Утре ще трябва да отида да се изповядам, за пръв път от години насам — изрече той много бавно, сякаш внимаваше какво говори. — Вече казах на Хамид да ме събуди рано. Имаш ли нещо против само Клия да дойде с мен? — Поклатих глава и чак тогава разбрах, че става дума за погребението. Той въздъхна с облекчение. — Добре — каза, изправи се и взе чашата уиски. И тогава вратата се отвори и на прага се появи разстроената физиономия на Пордър. Помбал мигом се промени. Нададе протяжен вопъл, накъсан от безутешни стенания. Двамата се прегърнаха, зашептяха несвързани думи и фрази и взеха взаимно да се утешават, сякаш ги бе сполетяло общо нещастие. Старият дипломат вдигна във въздуха белия си женствен юмрук и се провикна глупашки:
— Вече протестирах, и то най-категорично!
Срещу кого, почудих се аз? Срещу невидимите сили, които постановяват какви неща да се случват и как? Нажежените думи на безсмисления му брътвеж изцвърчаха върху студения въздух в хола. После Помбал взе да нарежда:
— Трябва да пиша и всичко да му кажа — рече той. — Всичко да му призная.
— Гастон! — сряза го шефът неодобрително. — Нищо такова няма да правиш! Това само ще увеличи страданията му, докато е в плен. Не е честно. Послушай съвета ми: цялата история трябва да бъде забравена.
— Забравена ли? — извика приятелят ми като ужилен. — Ти нищо не разбираш. Забравена! Той трябва да знае заради нея.
— Той не трябва да научи — сопна му се старецът. — Никога!
Останаха така, държаха си ръцете и гледаха разсеяно през плувналите си в сълзи очи; в този миг, сякаш за да бъде картината пълна, вратата се отвори и пред погледите ни изплува свинският силует на отец Пол, който неизменно се появяваше в центъра на всеки скандал. Спря насред стаята, лъснал от мазно притворство, лицето му преобразено от невиждана алчност за самоизява.
— Бедното ми момче — промълви той и се прокашля. Размаха лапата си в неясен жест, сякаш ни поръси със светена вода, после въздъхна. Приличаше на голям гол лешояд. Най-неочаквано взе да реди излияния на латински.
Оставих приятеля си на грижите на тези недодялани утешители и дори изпитах известно облекчение, че за мен няма място в несвързания поток от латиноезични съчувствия и съболезнования. Стиснах ръката му още веднъж, измъкнах се навън и отправих умислените си стъпки към апартамента на Клия.
Погребението се състоя на следващия ден. Клия се върна пребледняла и напрегната. Метна шапката си през цялата стая и разтърси коса, сякаш да прогони блудкавия спомен от деня. Просна се отмаляла върху канапено и закри очи с ръка.