„Помбал!“ — извиках му аз, но не получих никакъв отговор. Прекосих разделящото ни пространство, усетих как обувките ми се напълниха с песъчинки, които ме боцкаха, стигнах до него и го докоснах по рамото. Той се изправи веднага и взе да изтупва дрехите си от пясъка. Изглеждаше остарял с няколко години. „Добре — отвърна ми и се огледа наоколо с мътен, уплашен поглед, като че за пръв път си даде сметка къде се намира. — Заведи ме вкъщи, Клия.“ Взех ръката му, сякаш водех слепец, и бавно поех обратно към колата, която вече чакаше.
Седеше до мен със замаян поглед и остана така дълго време, ала изведнъж, като че обсебен от болезнен спомен, започна да вие като малко момче, което си е ударило коляното. Прегърнах го. Толкова се радвам, че не присъстваше — твоята англосаксонска душа нямаше да издържи и щеше да се сгърчи ужасена. Въпреки мъката обаче той продължи да повтаря: „Сигурно всичко е изглеждало абсурдно отстрани.
Сигурно е изглеждало смешно, нелепо и абсурдно. — Но ето че се разсмя истерично. Брадата му беше пълна с пясък. — Спомних си лицето на отец Пол — обясни той, без да престава да се кикоти на висок глас като ученичка. После отведнъж стана сериозен, избърса си очите, въздъхна тъжно и каза: — Изтощен съм. Капнал съм от умора. Мисля, че мога да спя цяла седмица.“
Вероятно точно това и ще направи. Балтазар му даде някакво приспивателно. Аз го оставих в апартамента и продължих с колата дотук. И аз не съм по-малко изтощена. Но слава Богу, всичко свърши. Трябва да намери начин да започне живота си отначало.
И като че в потвърждение на последното, телефонът иззвъня и гласът на Помбал — уморен и объркан — заяви:
— Дарли, ти ли си? Слава Богу. Всъщност помислих си, че ще бъдеш там. Преди да си легна, исках да ти се обадя, за да се уговорим за апартамента. Пордър ме изпраща в Сирия по работа. Тръгвам утре рано сутринта. И понеже е служебно пътуване, ще мога без проблеми да запазя моята част от жилището, докато се върна. Нали така?
— Не се безпокой за това — рекох.
— Просто ми хрумна.
— Сега лягай да спиш.
Последва дълго мълчание, след което додаде:
— Но, разбира се, ще ти пиша. Нали така? Добре. Тази вечер, като се връщаш, гледай да не ме събудиш. — Обещах му да внимавам.
Ала предупреждението му се оказа ненужно, защото когато се прибрах в апартамента по-късно същата вечер, той беше още буден и седеше в стола си за подагра уплашен и отчаян.
— Това приспивателно на Балтазар не върши никаква работа — рече. — Само дето ми се гади от него. Уискито повече ми помага. Обаче не ми се ляга. Знам ли какво ще ми се присъни? — Но най-накрая го склоних да си легне; той се съгласи, при условие че ще остана край леглото му, за да си говорим, докато заспи. Беше сравнително спокоен и вече се унасяше. Шептеше с тих глас, както болник шепти на въображаемия си приятел, когато е под упойка.
— Предполагам, че всичко това ще мине. Винаги става така. В крайна сметка отшумява. Мислих си за други хора, които са били в подобно положение. При някои не минава бързо. Спомням си, една нощ Лиза дойде тук при мен. Изплаших се, като я видях на прага с тези нейни очи, от които ме побиха тръпки — като безок заек в магазин за птици. Настояваше да я заведа в неговия любим хотел — „Хълмът на лешоядите“. Каза, че искала да го „види“. Попитах я какво ли ще успее да види, а тя ми отвърна троснато: „Аз си имам свой начин на виждане.“ Нямах избор, трябваше да се подчиня. Помислих си, че го правя заради Пърсуордън. Но тогава още не знаех, че „Хълмът на лешоядите“ вече не е хотел. Беше превърнат в публичен дом за войниците. Качвахме се по стълбите, когато изведнъж си дадох сметка за това. Всички тези голи момичета и полуоблечени потни войници с космати тела; кръстчетата на вратовете им подрънкваха, като се чукаха в металните им плочки за самоличност. Миризмата на пот, ром и евтин парфюм. Казах й, че трябва да се махаме, защото това вече не е хотел, пък и собственикът е друг. Тя обаче тропна с крак и настоя с разгневен глас. Продължихме да се изкачваме. На всяка площадка се отваряха и затваряха врати, така че човек можеше да види всичко… В този миг бях доволен, че е сляпа. Най-накрая стигнахме до неговата стая. Беше тъмно. В леглото спеше възрастна жена, а до нея — лула с хашиш. Миришеше на урина. Лиза обаче изглеждаше превъзбудена. „Опиши ми всичко“ — каза. Направих го, доколкото можах. Тя се приближи до леглото. „Там спи жена — предупредих я и се опитах да я дръпна назад. — Лиза, сега това е дом с лоша репутация, казвам ти!“ А знаеш ли какво ми отвърна тя? „Толкоз по-добре“ Това ме озадачи. Опря бузата си във възглавницата до старицата, която ненадейно изстена. Погали челото й, сякаш беше малко дете, и рече: „Тихо, тихо. Хайде, спи. — После се върна бавно и колебливо до мен и хвана ръката ми. Изсмя се странно и каза: — Исках да взема неговите отпечатъци от възглавницата. Глупаво хрумване. Какво ли не прави човек, за да си върне спомена, който има толкова много скривалища.“ Не разбрах какво иска да каже. Тръгнахме да слизаме. На втория етаж срещу нас се заклатушкаха трима пияни австралийци. По лицата им личеше, че търсят с кого да се спречкат. Един от техните го бяха изиграли или нещо подобно. Бяха мъртво пияни. Прегърнах Лиза и се престорих, че я натискам в един от ъглите на площадката. Останахме така, докато ни отминат. Тя се разтрепери, но не зная дали от страх или вълнение. Тогава се обърна към мен и рече: „Разкажи ми за жените, с които е спал. Как изглеждаха?“ Хванах я за раменете и я раздрусах силно. „Ставаш банална!“ — скастрих я аз. Лиза спря да трепери и пребледня от гняв. Когато излязохме на улицата, каза: „Извикай ми такси. Ти не ми харесваш.“ Точно това и направих, а тя си замина, без дума да отрони. След това съжалих, задето се бях държал грубо, защото се виждаше как страда и преживява, ала понякога нещата се случват толкова бързо, че човек не смогва да ги обмисли. Пък и никога не знае достатъчно за хората и техните страдания, за да може да откликне на момента. После мислено й казах много утешителни думи. Но твърде късно. Винаги със закъснение.