Сега, когато пиша от дистанцията на времето, не ми е трудно да си дам сметка, че онова, което ни сполетя, вече се бе случвало, вече е било орисано да се случи точно така и по никакъв друг начин. Преживяното беше, така да се каже, само фазата на неговото проявление. Но сценарият е бил отдавна сътворен някъде, актьорите са били предварително избрани, случката — репетирана и режисирана до последната подробност в ума на неизвестния си автор, който може би ще се окаже самият град: Александрия на човешкото съсловие. Семената на бъдните събития са вътре в нас. Те се съдържат в нас и покълват според законите на собствената си природа. Трудно е да се повярва, знам, когато човек се замисли за съвършената красота на въпросното лято и онова, което го последва.
Всичко започна с това, че открихме острова. Острова! Как ли беше останал скрит от погледа ни толкова дълго? Буквално нямаше кътче по този бряг, което да не познаваме, нито плаж, който да не сме обходили, нито удобно за пристан място, което да не сме използвали. И все пак островът през цялото време си е бил там — още малко да ни избоде очите. „Ако искаш да скриеш нещо — гласи една арабска поговорка, — скрий го в окото на слънцето.“ Защото островът съвсем не беше скрит, напротив, виждаше се на запад от малката светиня Сиди ел Агами — белият стръмен склон с купестия свод на гробницата стърчеше сред рехавата растителност от палми и млади смокини. Самотен гранит, щръкнал направо от морското дъно, сякаш изригнал на повърхността, следствие на опустошително земетресение в древността или на друг някакъв катаклизъм, сгърчил подводните недра. Разбира се, при прилив скалата не се виждаше, водата я покриваше, ала най-странното е, че и до ден-днешен стои неотбелязана в картите на Адмиралтейството, въпреки че представлява сериозна опасност за средно големите плавателни съдове.
Не аз, а Клия откри малкия остров на Наруз.
— Откъде изникна тази суша? — провикна се тя учудено; загорялата й ръка завъртя рязко румпела и поехме към острова откъм подветрената му страна. Гранитната скала беше достатъчно висока, за да служи като преграда срещу вятъра. И при приливи, и при отливи в основата й се образуваше въртоп от синя вода. Върху онази стена на скалата, която гледаше към сушата, имаше издълбано голямо Н, а под него стара, ръждясала желязна халка, която служеше за привързване на лодката към пристана. Смешно би било да се говори за слизане на брега, защото „брегът“ представляваше тясна ивица, осеяна с блестящи камъчета, и цялата тази суша бе колкото едно домашно огнище.
— Точно така, това е островът на Наруз! — извика тя, сякаш бе открила съкровище. Не беше на себе си от радост, може би защото най-сетне щеше да се наслаждава на истинско уединение. Тук човек можеше да бъде самотен като птичка. Плажът гледаше към сушата и се виждаше цялата потръпваща от мараня крайбрежна ивица с порутените кули и безкрайни дюни, които стигаха чак до Тапосирис. Започнахме да разопаковаме провизиите с голямо удоволствие, защото тук можехме да плуваме голи и да се печем на слънце колкото си искаме, необезпокоявани от никого.
Именно тук онзи странен самотник, братът на Несим, бе прекарвал времето си в ловене на риба.
— Винаги съм се чудела къде ли е това място, този негов остров. Мислех си, че може би е на запад от Абу ел Суир. Несим също не можеше да ми каже, знаеше само, че там има дълбок и опасен водовъртеж и на дъното лежат останките от корабокрушение.
— Виж, издълбано „Н“.
Клия се зарадва, плесна с ръце и бързо свали банския си.
— Сигурна съм, че това е неговият остров. Несим разправяше, че прекарвал тук цели месеци в двубой с някаква огромна риба, за която не знаеше дори от какъв вид е. Точно тогава ми даде и своя харпун. Странно, нали? Винаги го нося с мен, обвит в мушама, взела съм го и сега. Мислех си, че ще мога да го използвам. Но е толкова тежък, че се чудя как ще го нося, макар и под водата.
— И каква била рибата?
— Не знам.
Тя обаче излази обратно до катера и донесе обемистия пакет с харпуна, обвит в омазнени с грес парцали. Представляваше грозно на вид изобретение — просто пушка със сгъстен въздух и кух приклад. Изстрелваше тънка стоманена стрела на около метър и половина. Харпунът беше изработен по поръчка в Германия при специално зададени параметри. Имаше вид на достатъчно смъртоносен, за да се справи и с огромна риба.