— Не ми трябва имението! — беше извикал Том. — Нека Фредрик си го задържи. Това, което искам…
Той не довърши изречението, но в очите му гореше примамливият образ на целия свят.
— Не мога да чакам — продължи той. — Можете да си задържите милионите, когато стигнете до тях. А засега дайте ми десет хиляди. Ще подпиша, че се отказвам от всичко. И ми дайте старата шхуна, а някой ден ще се върна с куп пари да ви опасявам.
Фредрик видя себе си как в онзи отдавнашен ден бе вдигнал ръце от ужас и възкликнал:
— Десет хиляди!… Когато съм напрегнал последните си сили да събера колкото за лихвите за това тримесечие. ..
— Има един парцел до съдилището — бе настоял Том. — Аз зная, че банката още държи да го вземе за десет хиляди.
— Но той ще струва сто хиляди след десет години! — беше възразил Фредрик.
— Нека да е тъй. Пишете, че се отказвам от всичко срещу сто хиляди. Продайте го за десет и ми ги дайте. Това е единственото, което искам и го искам сега. Можете да си запазите всичко друго.
И Том бе наложил волята си както винаги — парцелът бе ипотекиран, а не продаден) и бе отплавал! със старата шхуна, благославян от града, защото откара като свой екипаж половината нехранимайковци от крайбрежието.
Скелетът на шхуната бе останал на брега на Оету Ров Ява. То бе станало, когато Илайза Травърс се подложи на операция на очите, и Фредрик го бе запазил в тайна от нея, докато не се получиха достоверни съобщения, че Том е още жив.
Фредрик отвори картотеката си и извади чекмедженце с надпис „Томас Травърс“. В него имаше системно подредени пакети. Той препрочете писмата; Те бяха отвсякъде: от Китай, Рангун, Австралия, Южна Африка, Златния бряг, Патагония, Армения, Аляска. Кратки и пращани нарядко, те описваха с гняв, живота на един скитник. Фредрик приповтори наум няколкото от забелязаните от него връхни точки В житейския път на Том. Беше участвувал в борбата срещу някакво външно вмешателство в Армения. Беше служил като офицер в китайската армия и беше
сигурно, че търговията, с която се е занимавал после в китайските морета, е била незаконна. Бяха го хванали да доставя оръжие на Куба. Като че ли винаги бе доставял някъде нещо, което не би следвало да се доставя. И никога не бе надживял тази слабост. От едно писмо на крепирана копринена хартия личеше, че чак през Руско-японската война го бяха хванали да кара въглища в Порт Артур и той бил изправен пред призовия военноморски съд в Сасебо, където корабът му бил конфискуван, а той останал в плен до края на войната.
Фредрик се усмихна, когато прочете един пасаж: „Как я карате? Пишете ми, когато ви дотрябват няколко хиляди долара.“ Той погледна датата — 18 април 1883 г. — и отвори друг пакет. „5 май 1883 г.“ стоеше на извадения от него лист. „С пет хиляди ще мога да стъпя на крака. Ако можеш и ме обичаш, изпрати ми ги просто (това на испански значи «бързо»).“
Той погледна пак двете дати. Очевидно беше, че някъде между 18 април и 5 май Том беше претърпял крах. С усмивка, в която имаше горчивина, Фредрик преглеждаше кореспонденцията. „Има претърпял крушение кораб на остров Мидуей. В тази работа се крие цяло състояние — в изваждането на кораба, нали разбираш? Търгът е след два дена. Изпрати ми телеграфически четири хиляди.“ Последното, което прегледа, гласеше: „Една сделка, която мога да вържа с малко налични пари. Голямо нещо, казвам ти. Толкова е голямо, че не смея да ти го кажа.“ Фредрик си спомни тази сделка — една латиноамериканска революция. Той бе изпратил парите и Том я бе въожил, а заедно с нея и себе си — в затворническата килия, със смъртна присъда.
Том бе имал добри намерения, това не можеше да се отрече. И винаги най-добросъвестно бе пращал разписки за полученото. Фредрик замислено претегли на ръка пакета с разписките, сякаш за да установи дали има някакво съотношение между тежестта на хартията,и паричните суми, които тя представляваше.
Той сложи чекмеджето обратно в шкафа и излезе. Като хвърли поглед към голямото кресло, видя Поли, която тъкмо напускаше стаята на пръсти. Главата на Том бе отметната назад, той дишаше тихо и тежко и болестта ясно личеше на отпуснатото
му лице.
V
— Много работех — обясняваше Фредрик на Поли тази вечер на верандата, без да си дава сметка че когато човек обяснява, това показва, че положението му става опасно. — Занимавал съм се с всичко, каквото ми паднеше… доколко ми е правило) чест, други трябва да го кажат. И за това ми се е плащало. Грижил съм се за другите, грижил съм се и за себе си. Лекарите казват, че никога не са виждали такъв здрав организъм у човек на моя възраст Ами че, кажи-речи половината живот е още пред мене. А ние семейство Травърс сме дълголетни. Грижил съм се за себе си, разбираш ли, затова има какво да покажа. Не съм бил разсипник. Запазил съм сърцето и артериите си, а малко са мъже. които могат да се похвалят, че са свършили толкова работа, колкото и аз. Виж тая ръка. Не трепери а? Няма да трепери и след двайсет години. Защо трябва човек да мами себе си?