И през цялото време Поли долавяше онова сравнение, което се криеше в думите му.
— Ти можеш да пишеш „Почтения господин“ пред името си — гордо го сряза тя. — Но моят баща е цар! Той е живял. Ти живял ли си? С какво може да се похвалиш? С акции и облигации, с къщи и земи… пфу! Със сърце и артерии, и ръка, която не трепери — това ли е всичко? Нима си живял само за да живееш? Нима те е било страх да умреш? Бих предпочела да изпея една буйна песен и сърцето да се пръсне от нея, отколкото да живея хиляда години и да треперя над храносмилането си, да ме е страх от студа! Когато ти се превърнеш в прах, баща ми ще бъде пепел! Там е разликата.
— Но, скъпо мое дете… — заговори Фредрик.
— С какво друго можеш да се похвалиш? — продължаваше да се горещи тя. — Слушай!
Отвътре, през отворения прозорец, се чуваше да подрънква юкълеяито на Том и весело извиващия
му се глас в една хавайска „хула“. Тя завърши с трептящ първичен любовен зов от някоя сладострастна тропическа нощ, който никой не би могъл да обърка с нещо друго. Чуха се възклицания на млади гласове и молби за още. Фредрик не проговори. Беше почувствувал нещо смътно и значително.
Той се обърна и видя през прозореца Том, разгорещен и великолепен, заобиколен от младежи и девойки, с викинготските си мустаци, да пали цигара от клечка кибрит, поднесена му от едно от момичетата. Изведнъж Фредрик бе поразен от мисълта, че никога не е запалил пура от кибрит, поднесен от женска ръка.
— Доктор Тайлър казва, че той не бива да пуши: това само утежнява положението му — каза той и не можа да изрече нищо повече.
С настъпването на есента нов тип мъже започнаха да идват често в къщата. Те гордо наричаха себе си „стари златотърсачи“ и пристигнаха в Сан Франциско на зимна почивка от златните мини в Аляска. Те ставаха все повече и повече и завладяваха по-голямата част от един от хотелите в центъра на града. Капитан Том гаснеше с есента и живееше почти само в креслото. Той задрямваше все по-често и по-често, но винаги, когато се събуждаше, беше заобиколен от свитата си от млади хора или някой другар го чакаше да поседят и побъбрят за едно време и да правят планове за нови златотърсачески дни.
Защото Том — „Мъжагата Том“ го наричаха хората от Юкон — изобщо не помисляше, че краят наближава. Временно боледуване го наричаше той, естествено изтощение, последвало продължителен пристъп на юкатанска треска. Напролет пак щял да бъде здрав и як. Студове — ето от какво имал нужда. Кръвта му се сварила. Засега трябвало само да не се притеснява и да използува колкото може почивката.
И никой не му отваряше очите — дори юконците, които пушеха лули и силни пури и дъвчеха тютюн по широките веранди на Фредрик, докато той взе да се чувствува като неканен гост в собствения свой дом. Нямаше допирни точки с тях. Те го гледаха като ЧУЖД човек, когото трябва да търпят. Те идваха при Том. И начинът, по който го гледаха, събуждаше у него пристъпи на беззлобна завист. Той ги наблюдаваше ден след ден. Виждаше юконците да се срещат — понякога един тъкмо напускаше стаята на болния, а друг влизаше при него. Те се ръкуваха сериозно и мълчаливо пред вратата. Новодошлият премигваше с поглед, а другият поклащаше глава. И неведнъж Фредрик забелязваше очите им да овлажняват.; След това новодошлият вливаше, придърпваше стола си към креслото на Том и с весело изражение се залавяше да обсъжда как ще уредят изследване на горното течение на Къококийм, защото именно натам някак Том щеше да потегли напролет. Кучета можеха да вземат от Лараби — и то чиста порода, без следа; от изнежена южняшка кръв. Били трудни места, както се.говореше, но ако стари златотърсачи не могат да направят прехода от Лараби за четирийсет дена, биха искали да видят някой новак да го направи за шейсет..
И така продължаваше, докато Фредрик започваше да се чуди, когато на него му дойде времето да умира, дали ще се намери един човек в тази околия, а още по-малко в съседната, който ще дойде да поседи до леглото му. ;!
Както седеше на писалището си, през отворените прозорци до него стигаше дим от силен тютюн д ромолящи гласове и въпреки желанието си той долавяше откъслеци от онова, което си говореха юконците.
— Спомняш ли си златната треска в Койокук а? В началото на деветдесетте години? — дочуваше той. да казва един. — Та ние двамата бяхме съдружници тогава, занимавахме се с търговия и други такива. Имахме едно малко параходче, „Разговорка“,; Той така го нарече и името се лепна. Голям чешит беше. Да, драги, както ти казвам, натоварихме ние двамата „Разговорка“ догоре и тръгнахме срещу течението на Койокук — аз като огняр и механик, Том като кормчия, и двамата като моряци. От време на време приставахме на брега и сечахме дърва за гориво. Беше есен и надолу по течението идваше лед на киша и всичко се готвеше за замръзване. Видиш ли, ние бяхме тогава на север от Полярния кръг И отивахме още по на север. Там имало двеста души златотърсачи, които щели да се нуждаят от храна, ако останели да зимуват, а ние я имахме тая храна. Та, драги, доста скоро те започнаха да идват насреща ни, да слизат надолу по реката с лодки и салове. Изтегляха се. Когато мина сто деветдесет и четвъртият, разбрахме, че няма смисъл да продължаваме. И така, направихме „кръгом“ и потеглихме надолу. Изведнъж застудя, водата взе бързо да отпада и човек да не съм, ако не заседнахме на една плитчина в ниските води. „Разговорка“ заседна здравата. Човек не можеше да я помръдне. „Срамота е да похабим всичката тая храна“ — казах аз точно когато си тръгвахме с кану. „Хайде да останем да я изядем“ — рече той. И човек да не съм, ако не го направихме. Презимувахме на самата „Разговорка“, ходехме на лов и търгувахме с индианците и когато на другата година ледът се натроши, слязохме по реката с кожи за осем хиляди долара. Но цяла зима, сами двамата, не беше малко нещо. И нито веднъж, не чух ядна дума от него. Най-благият другар, какъвто съм виждал. Но какъв борчески дух!