— Ъхъ! — чу се другият глас. — Спомням си зимата, когато Мазния Джоунс беше казал, че ще обере Четирийсета миля. Само че не можа, защото, като взе да дрънка, горе-долу още втория път налетя на Мъжагата Травърс. Беше в „Белият елен“. „Аз съм вълк!“ — ревна Джоунс. Ти го знаеш как се носеше: револвер в колана, ресни на мокасините и дълга коса на гърба. „Аз съм вълк — ревна той — и сега ми е дошла нощта да вия! Чуваш ли ме, дръгливо чучело?“ — Извика това на Мъжагата Травърс.
— Е? — запита другият глас след малко смълчаване.
— След около секунда и половина Мазния Джоунс беше на земята, а Мъжагата, седнал отгоре му, молеше някой да бъде любезен да му подаде касапския нож. И знаеш ли какво направи? Просто отряза всичката дълга коса на Мазния Джоунс. „Сега можеш да виеш, да те вземат мътните, вий!“ — каза Мъжагата и се изправи.
— Беше хладнокръвен, макар и буен — подхвана първият глас. — Виждал съм го да играе на рулетка в бар „Росомаха“, да загубва девет хиляди за да часа, да взема назаем още, да си връща парите за петнайсет минути, да черпи всички и да печели още… човек да не съм, всичко за петнайсет минути.
Една вечер Том бе необикновено бодър и буден и Фредрик се присъедини към очарования малък кръг, който седеше и слушаше шеговито-сериозния разказ на брат му за нощта на корабокрушението край остров Бланг; за плуването сред акули, когато загинал половината екипаж; за големия бисер, който ти си занесъл на брега; за украсената с глави ограда от колове, която заобикаляла сламения дворец, където живеела малайската кралица със своя царствен съпруг — претърпял корабокрушение китайски мелез; за машинациите във връзка с бисера на Ддисей; за безумните пиршества и танци в тая дивашка нощ, за мигновените опасности и внезапните умъртвявания, за това как кралицата ухажвала Дисей, а Дисей ухажвал дъщеря й и как Дисей с изкълчени стави и още жив, бил хвърлен на рифа при отлив, за да го изядат акулите; за пламването на чумата; за биенето на тамтамите и заклинанията на магьосниците; за бягството по планинските, осеяни с капани за хора, глигански пътеки; и как бил опасен накрая от Тасман — същия, дето бил посечен едва миналата година и чиято глава била сложена в някоя меланезийска крепост… и от всичко това лъхаше зноят, необуздаемостта и варварството на палещите острови на слънцето.
И въпреки усилията той, Фредрик седеше унесен; а когато разказът свърши, усети някаква странна празнота. Сети се за детството си, когато беше разглеждал картинките в стар учебник по география. Той също бе мечтал за удивителни приключения в далечните места и бе желал да излезе на блестящите пътища. Той също бе кроил планове да отиде; въпреки това бе познал само труда и дълга. Може би това беше разликата. Може би това беше тайната на непонятната житейска мъдрост в очите на брат му. За миг, неясно и далечно, чрез неговите очи, той зърна царственото видение, познато на брат му. Спомни си остро изказване на Поли: „Ти не си изживял романтиката! Ти си я продал за дивиденти!“ Тя бе права и все пак несправедлива. Той бе искал романтика, но работата му бе тикната готова в ръцете. Беше се трудил и блъскал ден и нощ и бе оставал верен на възложените му надежди. Въпреки това беше останал без любов и онова познаване на шета и хората, които вечно говореха в брат му. И какво беше направил Том, за да го заслужи? Един разсипник, един безделник,и певец на песни!