Той се беше издигнал. Щеше да бъде следващият губернатор на Калифорния. Но кой ли щеше да дойде при него и да го лъже от обич? При мисълта за цялото му (имущество усети сух като от пясък вкус в устата. Имущество! Като го погледнеше сега, една хйляда долари приличаше на всяка друга хиляда долари и всеки ден (от неговите дни) приличаше на кой да е друг ден. Никога не се беше опитал да накара да се сбъднат картинките от учебника по география. Не беше повалил свой съперник, нито запалил пура от клечка кибрит, държана от женска ръка. Човек може да спи само в едно легло всеки път — така беше казал Том. Той се потресе, когато се помъчи да пресметне колко легла притежава, колко одеяла е купил. И цената на всички тези легла и одеяла нямаше да накара дори един човек да дойде от края на света, да му стисне ръка и да възкликне: „Кълна се в костенурките на Тасман!“
Нещичко от всичко това той разказа на Поли и в разказа му прозвуча недоизказано оплакване от несправедливостта на живота, а тя му отговори:
— Не е могло да бъде другояче. Татко го е купил. Той никога не се е пазарил. Било е нещо царствено и той го плати царски. На теб ти се е свидела цената, не го ли разбираш? Ти си пестил своите артерии и своите пари и си се пазил да не си измокриш краката.
Един следобед в късната есен всички се бяха събрали около голямото кресло на капитан Том. Макар да не го съзнаваше, той беше дрямал целия ден и току-що се бе събудил, поискал своето юкълели и запалил цигара от клечка кибрит, поднесена от Поли. Но юкълелито остана да лежи на скута му и при все че боровите дървета пращяха в огромната камина, той потрепери и подхвърли, че било студено.
— Това е добър знак — каза той, без да осъзнае, че слабият му глас накара слушащите го да доближат глави. — Студеното време ще подействува като лекарство. Не е лесно да пропъди човек тропиците от кръвта си. Но аз започвам да се съвземам за Къскокийм. Напролет ще потеглим, Поли, с кучетата и ти ще видиш полунощното слънце. Колко много би харесала това пътуване майка ти! Нея от нищо не я беше страх. Четиридесет нощувки с кучета и ние ще изтръгваме късове самородно злато от корените на мъха. В Лараби има чудесни кучета. Аз зная тая порода. Те са горски вълци, ето какво са — едри сиви горски вълци, — макар да се случва по някой кафяв във всяко котило… не е ли така, Бенин гтън?
— По един в котило, горе-долу по толкова — веднага отговори Бенингтън, юконецът, но с неузнаваемо дрезгав глас.
— И човек никога не бива да пътува с тях сам — продължи капитан Том. — Защото, паднеш ли, ще се нахвърлят отгоре ти. Зверовете от Лараби уважават човека само когато стои изправен на краката си. Когато падне, той е месо. Спомням си как превалях вододела от Тавана към Съркъл Сити. Това беше, преди да открият златото в Клондайк. Беше в деветдесет и четвърта… не, деветдесет и пета, и термометърът нямаше накъде да пада по-долу. Имаше в кервана един млад канадец. Името му беше… беше едно особено… чакайте малко… ще се сетя…
Гласът му замря съвсем, макар че устните се движеха. Изражение на невяра, на огромна изненада се изписа на лицето му. Последва рязко, конвулсивно потреперване. И в този миг без предупреждение той видя смъртта. Том гледаше с ясен поглед, спокойно, после се обърна към Поли. Ръката му посегна безсилно, сякаш за да стигне нейната, но когато я намери, пръстите;му не можаха да се затворят. Той я гледаше с широка усмивка, която бавно гаснеше. Очите му се затвориха, когато животът го напусна, и остана изражение на уталожване и покой. Юкълелито издрънча на пода. Един по един всички излязоха от стаята и оставиха Поли сама.
От верандата Фредрик забеляза един човек да идва по алеята. По клатещата се моряшка походка Фредрик се досети при кого идва непознатият. Лицето беше мургаво от слънце и сбръчкано от годините, които не отговаряха на бодрите му движения,
на будния поглед в проницателните черни очи. На двете уши имаше мънички златни халчици.
— Добър ден, господине — каза посетителят и веднага стана ясно, че английският не е бил езикът, който е научил в скута на майка си.
— Как е капитан Том? В града ми казаха, че бил болен.
— Брат ми умря — отговори Фредрик.
Непознатият обърна глава и погледна към заобикалящия къщата парк и отвъд, към далечните, обрасли със секвоя върхове, а Фредрик забеляза, че той преглъща с мъка.