Въпреки изминалите двадесет години човекът, който слезе от спалния вагон, беше същият стар Том. В очите на брат си той не изглеждаше болен. Беше поостарял, разбира се. Панамата на главата му не закриваше побелялата коса и макар нещо неопределено да намекваше, че се е свил, широките му рамене бяха все още широки и изправени. Ала към младата жена, която беше с него, Фредрик Травърс, изпита в същия миг неприязън. Изпита я рязко и въпреки това смътно. От девойката се излъчваше предизвикателство и подигравка, но той не можеше да ги определи, нито да открие източника им. Може би те се криеха в полата, ушита по поръчка от ленено платно и с чуждестранна кройка, блузката с крещящо райе, непослушната черна коса или биещите на очи макове върху голямата сламена шапка, а може би — външният блясък и колоритността й: черните очи и вежди, пламъкът на роза по бузите, белотата на равните зъби, които се показваха твърде често. „Разглезено дете“ — помисли си той, но не му остана време да анализира, защото ръката на брат му се озова в неговата и трябваше да се запознае с племенницата си.
И ето пак. Тя сияеше и говореше, както, говореха нейните багри, говореше и с ръцете си. Фредрик, неволно забеляза колко малки са те. Бяха невероятно малки и погледът му се плъзна към краката за да направи същото откритие. Без изобщо да за белязва любопитната тълпа на перона, тя предотврати опита му да се запъти напред към колата и настани братята един до друг. Том се държеше смешно примирително, но по-малкият му брат се чувствуваше неловко — твърде силно му действуваха многобройните погледи на съгражданите му. Той познаваше само старите пуритански нрави. Проявите на семейни чувства бяха за затворения семеен кръг не за широката публика. Радваше се, че не се бе опитала да го целуне. Удивително, че не беше го направила. Той вече можеше да очаква всичко от нея.
Тя ги прегърна и надзърна със слънчеви, топли очи, които сякаш прозряха вътре в тях, над тях навред около тях.
— Вие сте наистина братя — възкликна тя и ръцете й блеснаха заедно с очите. — Всеки може да го види. И въпреки това има разлика. . . не знам, не мога да я обясня.
В действителност с тактичност, която надминаваше всички граници на самоналожената въздържаност на Фредрик Травърс, тя не посмя да обясни. Големите й очи на художник бяха забелязали и почувствували цялата рязка и съществена разлика. Те си приличаха, безпогрешно им личеше, че са от същото семейство, чертите им говореха за общия произход — и с това приликата свършваше. Том беше четири пръста по-висок и имаше съвсем прошарени дълги викингски мустаци. Имаше същия орлов нос, както и брат му, само че неговият беше по-орлов, а сините очи бяха подчертано по-сини. Чертите на лицето бяха по-резки, скулите по-изпъкнали, очните кухини по-големи, загарът по-тъмен. Това бе вулканично лице. В него бе имало огън и огънят още не беше угаснал. В ъгълчетата на очите имаше повече бръчици от смях, а в самите очи — обещание за по-безпощадна сериозност, отколкото я притежаваше той — младият брат. Фредрик беше буржоа в държането си, но Том се отличаваше с известна нехайна непринуденост и изящество. И в двамата течеше кръвта на ранния заселник Айзък Травърс, но тя бе претопена в различни тигели. Фредрик представляваше пряката и закономерна линия на потомството. У брат му проличаваше безгранично и недоловимо нещо, което бе непознато на рода Травърс. И тъкмо всичко това чернооката девойка видя и разбра от пръв оглед. Всичко, което е било необяснимо у двамата мъже и в техните отношения, й стана ясно, щом ги видя един до друг.
— Ощипи ме да се събудя — казваше Том. — Не мога да повярвам, че съм дошъл с влак. Ами населението? Преди трийсет години имаше само четири
хиляди души.
— Сега са шейсет хиляди — отговори брат му. — И броят расте с главоломна бързина. Искаш ли да пообиколим да видиш града? Имаме предостатъчно време.
Докато се носеха по широките, добре павирани УЛИЦИ, Том продължаваше да се държи като човек, събудил се след дълъг сън. Крайбрежната улица там, където някога бе закотвял едномачтовото си корабче в десетина фута вода, намери твърда почва и железопътно депо, с кейове и корабостроителници още по-нататък.
— Чакай! Спри! — извика той след няколко пресечки, загледан в голяма търговска сграда. — Къде сме сега, Фред?
— Ъгъла на Четвърта и Травърс, не си спомняш?
Том се изправи и се огледа, като се мъчеше да различи познатите от някога очертания на земята! под струпаните отгоре й здания.
— Струва ми се… струва ми се… — заговори той, неуверено. — Не, бога ми, сигурен съм. Едно време идвахме по тия места на лов за зайци и биехме косове в храсталака. А там, където е сградата на банката, имаше езерце. — Той се обърна към Поли: — Там направих първия си сал и за първи път се нагълтах с морска вода.