ставаше свидетел на техните срещи и все не можеше да се начуди на тайнственото очарование на брат си, което притегляше всички към него.
— Кълна се в костенурките на Тасман! — възкликваше един. — Когато чух, че той в Калифорния, капитан Том, просто трябваше да дойда да ти стисна ръката. Вярвам, не си забравил Тасман, а?… Нито схватката на остров Четвъртък. Знаеш, стария Тасман го убиха неговите негри едва миналата година горе към Немска Нова Гвинея. Помниш ли готвача му?… Нгани Нгани? Той бил подстрекателят. Тасман се кълнеше в него и въпреки това Нгани Нган и го направил на кайма.
— Запознай се с капитан Карлсен, Фред — представя Том друг посетител на брат си. — Той ме спаси веднъж от опасно положение на Западното крайбрежие. Там щях да си остана, Карлсен, ако не беше изскочил ти.
Капитан Карлсен бе грамадно мъжище със съвсем светлосиви проницателни очи и белег от удар с нож през устата, който не можеше да се закрие съвсем от огненочервената му брада, и с ръкостискане, което накара Фредрик да се сгърчи.
След няколко минути Том повика брат си на страна: ;
— Слушай, Фред, мислиш ли, че би те затруднйло да ми дадеш хиляда долара?
— Разбира се, че не! — отговори Фредрик снизходително. — Ти знаеш, че половината от това, което притежавам, е твое, Том.
И когато капитан Карлсен си тръгна, Фредрик В душата си бе сигурен, че хилядата долара тръгнаха с него.
Нищо чудно, че Том бе провалил живота си… беше се завърнал у дома, за да умре. Фредрик седеше на подреденото си писалище и правеше сметка за разликата между него и брат му. Да, и ако не беше той, за Том нямаше да има роден кът, дето да умре.
За утешение Фредрик си припомни общата им история. Стожерът, надеждният винаги е бил той. Том се бе смял и веселил, бягал от училище, нарушавайки заповедите на Айзък. В планините или на море, в разправии със съседите или градските власти — нямаше значение: той беше навсякъде освен там, където на преден план бе скучната, тежка работа. А работата бе работа в онези колонизаторски дни и той, Фредрик, бе вършил работата. От рано до късно и всеки ден бе работил. Спомняше си един период, когато обширните планове на Айзък бяха претърпели поредното крушение и на трапезата на човек, който притежаваше сто хиляди акра земя, не бе имало достатъчно храна; когато не бе имало пари да наемат косачи за сеното, а Айзък не искаше да изтърве от ръцете си нито един единствен акър. Той, Фредрик, бе пластил сеното, докато Айзък бе косил и го обръщал. Том беше на легло и те задлъжняха на лекаря за неговия крак, счупен при падане от гредата на покрива в плевнята — последното място на света, където някой би се качил, за да пласти сено. Горе-долу единствената работа, която Том някога бе вършил, бе да ги снабдява с еленско месо и меча мас, да обяздва жребчета и да вдига врява из пасищата в долините и гористите клисури с ловджийските си кучета.
Том беше по-големият, ала когато Айзък умря, имотът с всичките му безгранични възможности щеше да пропадне, ако той, Фредрик, не си беше плюл на ръцете и не бе поел бремето на своите плещи. Работа ли? Той си спомни разширяването на градската водопроводна мрежа: как се беше извъртал и финансирал, изтръгвал малки заеми със съсипваща лихва и слагал тръби и правил разклонения при светлината на фенер, докато работниците спяха, а после бе тръгвал напред, пред тях, да прави планове, да ръководи и да си блъска главата откъде да намери пари за надниците следващата събота. Защото се придържаше към старата политика на Айзък. Нямаше да отстъпи. Бъдещето щеше да се отплати.
А Том! С още по-голяма глутница ловджийски кучета той бродеше в планините и спеше навън по цели седмици. Фредрик си спомни последното съвещание в кухнята — между Том, него и Илайза Травърс, която все още готвеше, печеше и миеше чинии в имение, което бе ипотекирано за сто и осемдесет хиляди долара.
— Не се делете — беше се молила Илайза Травърс, спряла да движи покритите си със сапунена пяна, зачервени от горещата вода ръце. — Айзък е бил прав. То ще струва милиони. Земята започва да
дава. Трябва да се напънем всички заедно.