Дончо Цончев
Клонът
Дълбоко, дълбоко в една урва, между отвесните каменисти два бряга, сред дива и непроходима растителност, живееше стар и огромен глиган. Гората го помнеше и той помнеше нея от много години.
Наоколо ровеха други диви прасета, мъжки и женски, големи и малки, но всички те се раждаха и умираха някак преходно — в спомените оставаха зависими и безлични. Голяма част от малките боледуваха и твърде рано се преселваха във вечните тихи пасища на дедите. Женските бързо (на втората си година) ставаха майки и онова тънко скимтене на гладната и многобройна челяд ги принуждаваше вечно да скитат; вечното скитане бавно, но неизбежно погубваше техния авторитет. В любовния период мъжкарите се биеха помежду си (с мътни очи) и тъй като победителите винаги биваха толкова наранени, колкото победените, повечето осакатяваха или ги прогонваха.
И тъй само старият глиган не мърдаше от това място. И никога с нищо не наруши своите навици — в гората нямаше сила, способна да промени нещо от тях. Това щеше да стори само смъртта, но той не се страхуваше и от нея, защото беше се родил да живее и да мисли за после.
Разбира се, дългият му живот в тази гора бе шарен от много кървави битки, опасности, тежки моменти, но той все някак устояваше на всичко — така, както стоеше сред бурите Караташ, големият чер камък на билото, от векове навъсил чело там, загледан към живота на живите с гранитномъртвото си превъзходство.
Жестоки зими биваха по времето на глигана — зими, които всичко сковаваха в мраз и навяваха дълбоки преспи навсякъде. Тогава другите прасета трябваше да поемат някоя нощ едно след друго в отчаян, мълчалив керван по дирята на най-храбрия от мъжкарите; надолу в ниското, към Каланджа и сърненските ливади, винаги биваше по-меко, а в нивите все щеше да се намери някой останал картоф.
В голямото мъртвило глиганът оставаше сам и така — сам — си повеждаше тихата, страшна битка с глада.
Здравите му бивници едва откъртваха парчета от вледенената пръст. Тежкото му тяло затъваше, лавини падаха отгоре му. За няколко коренчета папрат понякога трябваше да воюва цяла дълга нощ, а случваше се да продължава и денем.
Веднъж го нападнаха вълци. Той беше чул техния вой предната нощ, тогава дълго се вслушва нататък, застанал прав и неподвижен, но после пак се сви в леговището и не поиска да го напусне.
Знаеше, че тази нощ ще дойдат. Усети присъствието им, преди да се приближат. Небето беше ясно, звездите в него изглеждаха едри.
Глутницата направи широк кръг около своята жертва и полека започна да го стеснява. При мисълта за топлото и едро тяло на глигана вълците докрай се влудиха. Някои от тях изтърваха тънко плачливо скимтене, други глухо клопаха зъби.
През целия си живот глиганът само беше се бранил. Но този път, когато най-сетне в дърветата се мярна силуетът на вълчицата, изпита желание пръв да нападне. То беше желанието да съкрати времето на бързо растящия, запънат като спусък страх, най-сетне да става вече, каквото ще става.
И все пак той не нападна. Не искаше да изменя на себе си. Освен това той се сети, че ако веднъж се отлепи от скалата, те ще му се нахвърлят от всички страни.
Вълците също разбраха стратегията на случая и полекичка, един по един, започнаха да се примъкват напред край вълчицата.
Тогава — в замръзналата тишина на ужасната нощ — гърлото на дългата тънка вълчица кратко приплака и тя се метна отчаяно към глигана.
Той я очакваше. Решен беше на всичко. Но тя въобще не го докосна, а падна вляво от него на разстояние една-две крачки. Тялото на глигана инстинктивно се изви нататък и в същия миг от дясната му страна два едри тежки вълка увиснаха на врата му.
Още не беше разбрал хитростта и измамата, когато и другите вълци се метнаха върху него, като изхвърлени от пружини. Усети зъбите и ноктите им дълбоко в твърдата си кожа, ръмженето им полази в кръвта му.
Глутницата много бързо го отлепи от скалата — сега той усети болката и отзад, и в слабините си.
Нямаше време за никакви хитрости и стратегии. Глиганът бясно се завъртя и заудря около себе си, като квичеше свирепо, захапваше и смазваше в страшната си зурла всичко наоколо.
Миришеше му силно на кръв. Тялото му изгаряше в остри болки. Глухият дол цял вреше в ужасно ръмжене. Пращяха дървета, камъни, кости…
По някое време глиганът разбра, че тук му е краят, но вместо да се откаже от неравната борба, той още по-ожесточен и отчаян, се хвърли напред. Вече сам гонеше вълците. Техните скокове върху него сякаш се разредиха, един остана в снега неподвижен, друг доразкъса трупа му, трети се сдави пък с него; вълчицата се търкулна в дола, много надолу — с отхапан преден крак и строшени ребра.