Болката и изтеклата кръв намаляваха силата на глигана, но затова пък увеличаваха десеторно гнева му — той удряше страшно, късаше, пореше със зурлата, докато постепенно всичко утихна…
Останал в тишината на страшната нощ сам, старият глиган едва се завлече под скалата и падна в леглото си.
Цяла седмица не можеше да помръдне. Ядеше мършата наоколо и ближеше кървавите петна по снега.
След зимите идваха пролети и лета — старият глиган отново ставаше нежен баща (не се биеше със съперници, защото за него съперници отдавна нямаше), отпущаше се сред големия си род и дългата му зурла ровеше топлата пръст из гората.
Всичко вървеше много добре до онзи паметен миг, когато признатият цар на девствената околност срещна истински равен противник. Това стана на пътечката, по която той от малък вървеше, за да стигне до едно разширение на дерето, където обичаше да се въргаля в калта.
Мястото беше тясно — от едната страна отвесна скала, а от другата — стръмният бряг на дерето. Срещу глигана се бе спрял огромен черно-кафяв мечок.
Той не можеше да се отбие встрани (нямаше достатъчно място) и изглежда нямаше намерение да се връща.
С още по-голяма сигурност това можеше да се очаква и от глигана.
Те дълго стояха така и се гледаха.
Мечокът се беше преселил отнякъде и за него отстъпката нямаше да бъде от голямо значение. Но той добре познаваше силата си (още не му се бе случвало да отстъпи) и също нямаше намерение да обръща тепърва гърба си.
Старият глиган беше прекарал в тази гора целия си живот и за него щеше да бъде окончателна катастрофа, ако накрая решеше да се предава.
Така всеки чакаше другия да отстъпи. Но никой не даваше никакъв знак. Дори започнаха да се преструват, че не се и гледат, като всеки се занимаваше с дребни глупости наоколо.
От едната им страна се извисяваше скалата — отвесна като дивите им характери. От другата зееше урвата — страхотна и невъзможна като унищожението на силен. Отгоре ги натискаше дълбокото око на небето — със своята красива, безучастна синева.
Глиганът (той все пак си беше домакин) събра накрая цялата си ярост, изгрухтя с благородство за предупреждение, наведе зурла ниско до земята и в името на цялото си достойнство понесе гранитното си тяло напред.
Мечокът се дигна на задните си крака (огромен и страшен!), изръмжа тревожно и като подскочи нагоре, увисна на един препречен над пътечката клон.
Глиганът мина под мечока и в първия миг не знаеше как да прецени всичко това.
Едва далеч, по пътя към локвата, той си даде сметка, че, от една страна, за него това беше победа, от друга, мечокът прояви подобаващо на силите благоразумие. Но той не бе озадачен задълго, защото след няколко дни на същото място и по същото време сцената пак се повтори. Те отново се срещнаха.
„Не изменяй на себе си, бъди твърд“ — извика кръвта на глигана и той отново се затири напред да защити гласа й.
„Уважавай достойнството на другите, бъди благоразумен“ — обади се в мечока законът на гората и той увисна на клона, да му направи път.
Стоплени от усещането, че не са се нападнали за нещо и че не са се разкъсали от суета, двамата продължиха пътищата си спокойно, всеки доволен от себе си. И тъй като мечките не обичат да сменят своя водопой, а глиганите не се отказват от калните си бани, сцената се повтаряше често и с течение на времето стана нещо като ритуал помежду им. Всеки си вярваше в ролята и си я играеше с желание. По този начин нещата в старата дива гора не се промениха. Вярно, пришелецът-мечок явно оставаше тук. Но той не пречеше. Голямата гора побираше животните винаги, освен това тя беше много по-вечна от тях, за да не бъде гостоприемна. И тъй може би до края нямаше да се случи нищо особено, ако в един хубав ден (тихо утро; околността разхълцана от удари на брадва) не беше пристигнал човекът.
Той дойде с една пушка, обиколи доловете, стреля няколко пъти и си отиде. На пръв поглед нищо не се промени. Само една сова остана на пътеката, разперена в необуздана поза — тя искаше да погледне върха на дървото, откъдето беше паднала след гърмежа и откъдето нещата в живота й изглеждаха съвсем другояче, но не успя и това, защото мухите още преди залез изпиха очите й.
След няколко дни човекът пак дойде — той водеше сега и още двамина. Единият от тях бе с градски дрехи, приказваше най-много и все не искаше в нещо да вярва.
Когато дойдоха трети път, човекът с градските дрехи носеше трион. Спусна се в дола, закрачи по пътечката и стигна до клона, където увисваше мечокът при срещата си с глигана. Качи се на дървото и подряза този клон — колкото само да се крепи. После се върна при другите и някъде се скриха.