В обичайното време на срещата първо пристигна мечокът. Той зачака. Друг път глиганът го чакаше, тъй като тук и двамата знаеха как ще стане разминаването, без да се повдига фаталният спор.
Не мина много време, когато от другата страна се зададе глиганът. Сега той съвсем не налиташе, както в началото. А мечокът само си подскачаше (в движенията му имаше нещо игриво) и се хвана за клона.
Клонът, разбира се, се счупи и тежкото тяло на благоразумното животно се стовари върху изненадания глиган.
Схватката и за двамата беше неочаквана, но неизбежна и последна. Те изведнъж разбраха това. В първия миг глиганът беше съборен, но той веднага скочи и с едно замахване отхвърли към скалата подлия нападател. Разярен и измамен, мечокът скочи отгоре му и го сграбчи в чудовищната си прегръдка. Глиганът напъна всичките си сили, завъртя се в лапите му и с едно движение разпра корема му.
От ужасния рев на мечока потрепера гората. Той впи ноктите си в гърба на глигана, като късаше месо от гърба му. Оплетени на живот и смърт, страшните противници се търкулнаха в дола — полетяха като топка надолу.
Оттам сред трясъка на клони и сринат камънак продължи да се чува предсмъртният рев на мечока и клокочещото в кръв хъркане на глигана, докато постепенно всичко утихна.
Единият явно беше вече победен, а навярно и победителят издъхваше край него.
Хората излязоха от скривалището си и се затичаха към мястото. Градските дрехи пак стигна пръв, с учудваща за неговия вид ловкост, и се спусна в дола към двойната плячка.
Само след миг се чуха отчаяните му викове. Той искаше да се върне нагоре на всяка цена, но пред него се изтъркаляха камъни, отскубнаха се треви и той се изхлузи. Все пак някак успя да издраска до ръба на урвата, вече губейки гласа си от ужас. Добра се до пътечката и хукна по нея, но още на втората крачка се спъна и падна. Вече ням и разтреперан.
От урвата изскочи глиганът…
Целият в кръв, обезумял и полуразкъсан, той наведе тежката си зурла и събра сетни сили. Искаше — о, това той искаше с всичките си клетки и в името на целия си достоен живот — на всяка цена да достигне това треперещо създание, простряно на пътеката пред него, което донесе враждата с мечока. И като го достигне, само веднъж да го пипне с дългата си зурла.
Вече политаше напред, няколко скока му трябваха, когато чу тъп гърмеж вътре в мозъка си. Куршумът го парна дълбоко под плешката и в окото му влезе пръст.
Все пак старият глиган се затири напред и бягаше, бягаше силно, но земята не го пускаше ни крачка. Тя го беше залепила за себе си и бързо пълнеше очите му с кървава пръст.
Последното, което успя да види от този свят — и да отнесе завинаги в тихите пасища на дедите си, — беше лицето на човека. Усмихнато като трион, то предпазливо се навеждаше над него и постепенно закриваше все по-голяма част от небето…