Щрак.
Резкостта му този път не я изненада, въпреки че предпочиташе той да й остави малко време: прибързаният край, в който бе истински специалист, криеше рискове, но уви, Уин бързо прекъсна линията. Тя подържа телефона в ръка, сякаш очакваше веднага да й се обади. Но този път не стана така.
Лорънс Черстън живееше в каменна къща с бели капаци на прозорците. Мястото около флагщока бе засадено с рози. На него бе овесен черен вимпел, върху който се виждаше голямо оранжево П. О, господи! Черстън я посрещна на вратата и се ръкува и с двете ръце. Лицето му бе месесто, румено и навяваше спомени за дебели котараци в опушени кухни. Носеше син блейзър с логото на „Принстън“ на ревера и същата вратовръзка, с която бе на снимката. Панталоните му в цвят каки бяха току-що изгладени, мокасините му бяха лъснати и, разбира се, той ги бе обул на бос крак. Изглеждаше така, сякаш сутринта бе тръгнал за университетския параклис и по пътя изведнъж бе остарял с двайсет години. Уенди влезе в къщата и първото, което видя, бе дрешник с още десетина цветни сака, панталони в цвят каки и нищо друго.
— Добре дошли в моя скромен дом — поздрави я той.
Предложи й нещо за пиене. Тя отказа. Той бе сервирал сандвичи пръстчета. Уенди си взе един от вежливост. Беше ужасен на вкус и тя се зачуди какво ли има в него. Черстън зачекна темата за студентите от курса.
— Имам двама носители на наградата „Пулицър“ — обяви той и като се наведе напред, добави: — Едната е жена.
— Жена. — Уенди си залепи усмивка на устните и премига. — Леле!
— Имаме и световноизвестен фотограф, неколцина генерални директори, разбира се, о, да, и един с номинация за академичната награда. Е, щеше да получи „Оскар“ за най-добри звукови ефекти, но не успя. Няма значение. Няколко от моите съвипускници работят за правителството. Имаме и футболист в „Кливланд Браунс“.
Уенди кимаше като малоумна и се питаше докога ще може да задържи усмивката на лицето си. Черстън разгръщаше тетрадки, фотоалбуми, абсолвентската програма и дори й показа снимките на първокурсниците. Сега говореше за себе си, за ангажимента, който е поел към любимата си алма-матер, сякаш това можеше да я изненада по някакъв начин.
Трябваше да дочака края.
Уенди взе един фотоалбум и го запрелиства с надеждата да попадне на някого от познатата й принстънска петорка. Нямаше този късмет. Черстън не спираше да бърбори. Време беше нещо да се случи. Тя взе албума с фотографиите на първокурсниците и започна да отмята странилите, като търсеше имената, започващи с буквата М.
— О, вижте — прекъсна монотонната му реч тя и посочи фотографията на Стивън Мишано. — Това не е ли д-р Мишано?
— Ами да, той е.
— Лекуваше майка ми.
Черстън се смути.
— Хубаво.
— Може би и аз ще трябва да се посъветвам с него.
— Може би — отвърна Черстън. — Но нямам настоящия му адрес.
Уенди се върна на снимките на първокурсниците и изфабрикува още едно престорено възклицание.
— Виж ти, виж ти. Доктор Мишано е бил в една стая с Фарли Паркс. Той не се ли бе кандидатирал за Конгреса?
Лорънс Черстън й се усмихна.
— Господин Черстън?
— Наричайте ме Лорънс.
— Добре. Фарли Паркс не е ли същият Фарли Паркс, който се бе кандидатирал за Конгреса?
— Може ли да те наричам Уенди?
— Да, може. — Отглас от неотдавнашния урок на Уин.
— Благодаря. Уенди, хайде да спрем с тази игра.
— Каква игра?
Той поклати глава, сякаш любимият му студент го бе разочаровал.
— Не само ти си проучила нещата. Наистина ли си помисли, че няма да вляза в „Гугъл“ и да проверя коя е телевизионната репортерка, която иска да вземе интервю от мен? Ей така, от любопитство?
Тя мълчеше.
— И тъй, вече ми е известно, че си се регистрирала в страницата на завършилите „Принстън“. При това знам, че тъкмо ти си отразявала събитията около Дан Мърсър. Дори някои мислят, че сама си ги създала.
Той я погледна.
— Сандвичите са страхотни — вметна тя.
— Жена ми ги направи и са отвратителни. Тъй или иначе, предполагам, че целта на тази хитрина е да събереш неофициална информация за него.
— Щом си го знаел, защо се съгласи да се срещнем?
— Защо не? — парира удара й той. — Ти работиш върху материал за випускник на „Принстън“. Исках да се уверя, че информацията ти отговаря на истината, за да се избегнат каквито и да било инсинуации.
— Е, в такъв случай благодаря, че ме прие.