— Пак заповядай. С какво мога да ти бъда полезен?
— Познаваше ли Дан Мърсър?
Тя си взе от сандвичите и отхапа съвсем малко парченце.
— Да, познавах го, но бегло.
— С какво впечатление си от него?
— Питаш ме дали е имал вид на педофил или на убиец, така ли?
— За начало би било добре.
— Не, Уенди. Не приличаше на такъв. Но си признавам, че съм доста наивен. Във всекиго търся само най-доброто.
— Какво ще ми кажеш за него?
— Дан беше сериозен студент — умен, трудолюбив. Беше бедно момче. Аз съм от семейство на колежани — всъщност съм трето поколение възпитаник на „Принстън“. Този факт ни поставя в различни обществени кръгове. Обичам това училище. Едва ли мога да го прикрия. Но Дан изпитваше страхопочитание към него.
Уенди кимна с глава, сякаш неговото признание й бе разкрило нещо много важно. Не беше така.
— Кои бяха най-близките му приятели?
— Вече спомена двама от тях, така че, предполагам, сама знаеш отговора.
— Съквартирантите му ли?
— Да.
— Познаваш ли всичките?
— Бегло. През първата година двамата с Фил Търнбол пеехме в хора. Интересно. Както вероятно знаеш, първокурсниците се разпределят по стаите от администрацията. Получават се, разбира се, големи недоразумения. Моят първи съквартирант бе пълен идиот, който по цял ден пушеше опиум. Смених квартирата си само след месец. Но тези петимата останаха заедно през всичките години.
— Докато бяха тук, случило ли се е нещо интересно, за което искаш да ми разкажеш?
— Като например?
— Странно ли се държаха? Страняха ли от останалите? Имаха ли врагове? Участвали ли са в нещо необичайно?
Лорънс Черстън остави сандвича си.
— Защо ти е да знаеш подобни неща?
— Това е част от моя материал.
— Не виждам как. Разбирам защо ме разпитваш за Дан Мърсър, но ако целиш да свържеш по някакъв начин и съквартирантите му с демоните, които са преследвали Дан…
— Нямам такава цел.
— Каква е целта ти тогава?
Тя нямаше желание да му разказва всичко. За да спечели време, Уенди взе програмата от последната им година в „Принстън“ и започна да я прелиства. Усещаше, че той я наблюдава. След малко тя намери една снимка, на която бяха Дан, Келвин и Фарли. Дан беше по средата. И тримата широко се усмихваха. Завършваха. Бяха успели.
Лорънс Черстън продължаваше да я гледа. Какво направих, питаше се тя.
— Всички те, говоря за съквартирантите, напоследък преживяха много.
Той мълчеше.
— Фарли Паркс трябваше да се откаже от надпреварата за Конгреса — каза тя.
— Знам.
— Стийв Мишано бе арестуван за притежание на наркотици. Фил Търнбол изгуби работата си. За Дан знаеш.
— Знам.
— Не го ли намираш за странно?
— Не особено. — Той разхлаби вратовръзката си, сякаш внезапно бе започнала да го души. — От този ъгъл ли подготвяш материала си? Съквартиранти от „Принстън“, попаднали в беда?
Тя нямаше желание да отговаря на въпросите му и подхвана:
— Дан Мърсър често е идвал тук. Имам предвид в „Принстън“.
— Знам. Виждал съм го в града.
— А знаеш ли причината?
— Не.
— Ходел е в дома на декана.
— Нямах представа.
И тъкмо в този миг, хвърляйки поглед към програмата, към списъка на студентите, Уенди забеляза нещо странно. Тя по навик търсеше и петте имена, а тази фотография й бе направила странно впечатление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Последното име под буквата Т бе Франсиз Тотъндъм.
— А къде е името на Фил Търнбол? — попита тя.
— Моля?
— Името на Фил Търнбол не е в списъка.
— Фил не завърши с нашия випуск.
Уенди усети странно пулсиране във вените си.
— Пропуснал е семестър ли?
— Ъъъ… не. Бе принуден да напусне колежа доста по-рано.
— Почакай. Нима твърдиш, че Фил Търнбол не е завършил?
— Доколкото знам, да, тъкмо това твърдя.
Устата й пресъхна.
— Защо?
— Не съм сигурен. Носеха се разни слухове, разбира се. Но не се даде голяма гласност на случая.
Тя мълчеше и не помръдваше.
— Би ли ми разказал за това?
— Не съм сигурен, че идеята е добра.
— Може да е от голямо значение.
— Как? Случи се преди много години и според мен администрацията малко преигра.