Фил Търнбол е бил изключен заради участието си в лова.
В най-добрия случай това означаваше, че я бе излъгал, когато тя му разказа какво бе казал Келвин за ловуването. В най-лошия… ами, тя още не бе сигурна кое беше най-лошото.
Набра Фил на мобилния му телефон. Никакъв отговор. Обади се в дома му. Никакъв отговор. Отново позвъни на мобилния и му остави съобщение: „Знам за лова. Обади ми се“.
Пет минути по-късно тя похлопа на вратата на декана. Никакъв отговор. Продължи да тропа. Отново никакъв отговор. О, не. Не може да бъде. Тя обикаляше къщата и надничаше през прозорците. Лампите не светеха. Притисна лице в стъклото, за да вижда по-добре. Ако наоколо минеше охраната на студентското градче, как щеше да се оправдае?
Раздвижване.
— Хей!
Никакъв отговор. Отново погледна през прозореца. Нищо. Почука на стъклото. Никой не се показа. Върна се на парадния вход и отново захлопа. Зад гърба си чу мъжки глас:
— Мога ли да ви помогна?
Тя се обърна. Щом видя кой говори, първата дума, която й дойде на ум, бе „денди“. Вълнистата коса на мъжа бе малко по-дълга, отколкото трябваше. Носеше туидено сако с кръпки на лактите и папийонка — имаше вид на човек, който може да вирее единствено в разредения въздух на високопоставените учебни заведения.
— Търся декана — каза Уенди.
— Аз съм декан Луис — отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?
Няма време за игрички и вежливост, каза си тя.
— Познавате ли Дан Мърсър?
Той се поколеба, сякаш мислеше.
— Името ми напомня нещо — каза деканът. — Но… — Разпери ръце и вдигна рамене. — Трябва ли да го познавам?
— Така мисля — отвърна Уенди. — През последните двайсет години той е посещавал дома ви почти всяка събота.
— А! — усмихна се той. — Живея тук само от четири години. Предшественикът ми, декан Пашаян, е живял в къщата преди това. Но мисля, че знам за кого говорите.
— Защо е идвал у вас?
— Не е идвал. Искам да кажа, че е идвал в тази къща. Но не за да види мен, нито декан Пашаян.
— А защо?
Той мина покрай нея и отключи вратата. Остави я отворена. Тя изскърца. Той надникна вътре.
— Криста?
В къщата беше тъмно. Той махна с ръка на Уенди да го последва. Тя влезе. Остана във фоайето.
Чу се женски глас:
— Декане?
Към тях се приближаваха нечии стъпки. Уенди се обърна към декана. Той я погледна така, сякаш я предупреждаваше за нещо.
Какво, по…
— Във фоайето съм — каза деканът.
Последва шум от още стъпки. После отново женският глас — гласът на Криста?
— Срещата ви в четири часа е отменена. Трябва да…
Криста влезе от лявата им страна през трапезарията.
Спря се.
— О, не знаех, че има и друг човек.
— Не е дошла заради мен — обясни й декан Луис.
— О?
— Мисля, че е дошла, за да се види с теб.
Жената обърна главата си на една страна като куче, което се опитва да възприеме нов звук.
— Вие сте Уенди Тайнс? — попита тя.
— Да.
Криста кимна, сякаш я бе очаквала. Направи още една крачка напред. Лицето й се освети. Не много. Но достатъчно. Когато Уенди зърна лицето й, за малко да извика на глас, не заради видяното, въпреки че при нормални обстоятелства това би било съвсем в реда на нещата. Не, Уенди се развълнува, тъй като още една част от пъзела попадна на мястото си.
Криста носеше слънчеви очила, макар да беше на закрито. Но не това бе първото, което тя забеляза.
Първото нещо, което видя у Криста — нещо, което всъщност не можеше да остане скрито — бяха плътните алени белези навсякъде по лицето й.
Белязаното лице.
Жената се представи с името Криста Стокуел.
Изглеждаше на около четирийсет години, но беше трудно да се определи точната й възраст. Беше слаба, с нежни ръце и стоманено държане. Седнаха около масата в кухнята.
— Имате ли нещо против да говорим на слаба светлина? — попита Криста.
— Абсолютно нищо.
— Причината не е тази, която си мислите. Знам, че хората ще ме гледат. Съвсем естествено е. Не обръщам внимание. По-добре е, отколкото да се преструват, че не забелязват белезите. С това лице съм като слон в стъкларски магазин, нали разбирате какво имам предвид?
— Мисля, че ви разбирам.
— Откакто стана злополуката, очите ми са болезнено чувствителни към светлината. В тъмнината се чувствам по-удобно. Споменавам го между другото, нали така? Специализантите по философия и психология в този колеж биха се радвали да изучават моя случай. — Тя стана от мястото си. — Ще направя чай. Искате ли?