— Разбира се. Да ви помогна ли?
— Не, ще се справя.
— Мента или черен?
— Мента.
Криста се усмихна.
— Изборът ви е добър.
Тя включи електрическия чайник, извади две чаши и сложи по едно пакетче във всяка. Уенди забеляза, че докато вършеше всичко това, тя държеше главата си леко наклонена надясно. Когато отново се върна на мястото си, Криста остана известно време неподвижна, сякаш за да даде възможност на Уенди да прецени доколко бе наранено лицето й. Казано с прости думи, то бе ужасяващо. Белезите го покриваха плътно от челото до врата. Грозни, гневни линии, пурпурни и червени, разкъсваха кожата й и се издигаха като по повърхността на релефна географска карта. На малкото места, където нямаше белези, се виждаха тъмночервени петна, сякаш някой бе търкал кожата й със стоманена четка.
— Подписала съм договор да не разгласявам случилото се — заяви Криста Стокуел.
— Дан Мърсър е мъртъв.
— Знам. Но това не променя договора.
— Онова, което ми кажете, ще бъде запазено в най-строга тайна.
— Вие сте репортерка, нали?
— Да. Но ви давам думата си.
Тя поклати глава.
— Не виждам какво значение може да има това сега.
— Дан е мъртъв. Фил Търнбол е бил уволнен и обвинен в кражба. Келвин Тилфър е в лудница. Фарли Паркс също попадна в беда наскоро.
— Нима очаквате от мен да ги съжаля?
— Какво ви сториха?
— Не е ли очевидно? Или да поувелича светлината?
Уенди се наведе през масата. Постави длан върху ръката на жената.
— Моля ви, кажете ми какво се случи.
— И каква полза?
Кухненският часовник над мивката тиктакаше. Уенди надникна през прозореца навън и видя студентите, запътили се за час, оживени, млади, чийто живот според изтърканата фраза е целият пред тях. Идната година и Чарли щеше да е студент. Можете да заявите на тези младежи, че годините минават много бързо, че докато премигнат, и ще са завършили, че като миг ще отминат десет години, после още десет, ала те няма да ви чуят, не могат да ви чуят и може би така е по-добре.
— Според мен, каквото и да е станало — каквото и да са ви сторили момчетата — то е отключило неотдавнашните събития.
— Как?
— Не знам. Но мисля, че може да се проследи назад във времето. Каквото и да е било то, по някакъв начин е живяло свой собствен живот. И все още иска жертви. А сега и аз съм вътре. Тъкмо аз устроих капан на Дан Мърсър, независимо дали е виновен, или не. Така че сега и аз съм част от това.
Криста Стокуел подухна чая си. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой го бе преобърнал с опаката страна навън, сякаш вените и сухожилията бяха издърпани на повърхността му.
— Беше последната им година — започна тя. — Аз бях завършила предишната година и готвех магистратура по изящни изкуства. Имах финансови затруднения. Като Дан. И двамата работехме, докато учим. Той се грижеше за прането в департамента по физическо възпитание. Аз работех тук, в тази къща, за декан Пашаян. Гледах децата, вършех домакинската работа, картотекирах документи, такива неща. Той беше разведен и аз много добре се разбирах с децата. Докато учех за магистър, всъщност живеех тук, в стаята отзад. Фактически още живея там.
Пред прозорците отвън минаваха двама студенти и единият се засмя. Звукът прекоси стаята — мелодичен, мек, неподхождащ на атмосферата в къщата.
— Както и да е. Беше месец март. Декан Пашаян бе извън града за някаква беседа. Децата бяха отишли при майка си в Ню Йорк. Двамата с годеника ми излязохме на вечеря. Марк беше втора година медицина. На идния ден имаше важно контролно по химия, в противен случай… — е, съществуват толкова много „ако“ в живота ни! Ако нямаше контролно, двамата щяхме да се върнем у тях, или, тъй като в къщата нямаше никой, да останем тук. Но не. На връщане от вечерята Марк ме остави вкъщи и отиде в библиотеката да чете. И аз трябваше да се подготвя за следващия ден. Ето защо взех тетрадката си тук, в кухнята, и я сложих на масата.
Тя се вторачи в повърхността на масата, сякаш тетрадката бе все още пред нея.
— Направих си чай. Също като днес. Седнах и тъкмо щях да започна да пиша есето си, когато долових шум от горния етаж. Както вече казах, къщата беше пуста. Би трябвало да се изплаша, нали така? Помня, че веднъж бях чула професора по английска литература да пита студентите от кой шум можеш да се изплашиш най-много. Дали от плача на мъж, стенещ от болка? Дали от писъка на ужасена жена? От изстрел на огнестрелно оръжие? От бебешки плач? А професорът поклаща глава и казва: „Не, най-страшно е, когато си сам в тъмната къща, знаеш, че няма никой друг в нея, сигурен си, че не съществува никаква възможност някой да се е промъкнал вътре, нито да се намира близо до дома ти, и внезапно от горния етаж чуваш как някой пуска водата в тоалетната“.