Криста й се усмихна. Уенди се помъчи да отвърне на усмивката й.
— Но аз не се изплаших. Ами ако се бях изплашила? Още едно „ако“. Ами ако бях повикала охраната на студентското градче? Всичко щеше да е различно, нали? Животът ми щеше да е съвсем друг. В онази нощ аз бях сгодена за най-великолепния и красив мъж на света. В момента той е женен за друга. Имат три деца. Много са щастливи. Предполагам, че и аз щях да съм щастлива.
Тя отпи от чая си, като държеше чашата с две ръце, и остави това „ако“ да отшуми.
— И така, чух шума и тръгнах натам. Вече чувах шепот на хора, дори кикот. Е, сега вече е ясно, нали така? Студенти. Ако тогава съм усещала страх, сега вече страхът го няма. Това бяха само няколко пакостници, подготвили дяволия за декана. Нещо такова. И аз се качих по стълбите. Настъпи тишина. Беше ми се сторило, че гласовете идват откъм спалнята на декана. Тръгнах към спалнята му. Влязох и се огледах. Не видях никого. Почаках очите ми да се приспособят към тъмнината. После си казах: „Но какво правиш? Защо не светнеш лампата?“. Протегнах ръка към електрическия ключ.
Нещо в гласа й се промени. Криста Стокуел млъкна. Белезите по лицето й, червените грапавини, потъмняха. Уенди отново се пресегна към нея, ала нещо бе накарало Криста да настръхне и Уенди се спря.
— Дори не знам какво стана после. Поне тогава не знаех. Сега вече знам. Но тогава, в онзи момент, да си кажа честно, чух само оглушителен трясък и усетих, че лицето ми експлодира. Така го почувствах. Сякаш в лицето ми избухна бомба. Сложих длани на бузите си и усетих ръбовете на счупени стъкла по тях. Порязах си ръцете. Кръвта шуртеше надолу по страните ми, влизаше в ноздрите и устата ми, задавяше ме. Не можех да дишам. В първия миг, може би два, не изпитвах никаква болка. После тя ме захапа внезапно, сякаш някой смъкваше кожата от лицето ми. Отново изпищях и паднах на пода.
Уенди усети как пулсът й се учести. Искаше да й зададе въпроси, да научи някои подробности, ала не помръдна от мястото си и остави Криста да й разкаже историята така, както я бе започнала.
— Вече съм на пода, пищя и усещам как някой изтича покрай мен. Протегнах се, без да виждам нищо, и го хванах. Той се сгромоляса и изруга. Хванах го за крака. Не знам защо го направих. Действах инстинктивно. И тогава той ме ритна, за да се освободи. — Гласът й се превърна в шепот. — Виждате ли, тогава не го осъзнавах, но по цялото ми лице имаше парченца от стъкло — от разбитото огледало. И когато той ме ритна, за да се освободи, стъпалото му заби парченцата дълбоко в кожата ми и те достигнаха до скулите ми. — Тя преглътна. — Но най-голямото парче е било до дясното ми око. И бездруго съм щяла да загубя окото си, но с ритника си той заби парчето в мен като нож…
За щастие тя спря дотук.
— И това е последното, което си спомням. Припаднах. Три дни и три нощи съм била в безсъзнание и когато отново дойдох на себе си — е, през следващите няколко седмици ту се събуждах, ту отново припадах. Операциите следваха една след друга. Болките бяха непоносими. През цялото време ме упояваха. Малко избързах. Ще се върна назад. През онази нощ полицейската охрана на кампуса ме открила по виковете. Заловили Фил Търнбол в двора на декана. Целите му обувки били оплескани с моята кръв. Знаехме, че са участвали и други студенти. Нали разбирате, играели на онази разпространена в колежите игра — „Лов на лешояди“. За голямата награда — боксерките на декана. Шейсет точки. Това е била голямата цел на Фил Търнбол — чифт боксерки. Както казах и преди, беше просто момчешка лудория. Нищо повече.
— Споменахте, че е имало и други. Чули сте шепот и кикотене.
— Така е, но Фил твърдеше, че е бил сам. Приятелите му, разбира се, потвърдиха неговия разказ. Не бях в състояние да се противопоставя на казаното от него, пък и какво ли бях видяла всъщност?
— И Фил пое цялата вина? — попита Уенди.
— Да.
— Защо?
— Не знам.
— Все пак не разбирам. Какво точно ти стори? От какво са тези прорези?
— Когато съм влязла в стаята, Фил се е криел зад леглото. Щом ме видял да протягам ръка към електрическия ключ, така де, според мен е искал да отвлече вниманието ми в друга посока. До мен се разбил голям стъклен пепелник. Трябвало е да вдигне шум, аз да извърна глава встрани и тогава Фил да избяга, така мисля. Но на стената е имало старинно огледало. И то се е пръснало точно в лицето ми. Просто случайност.