Уенди не каза нищо.
— Три месеца лежах в болницата. Загубих едното си око. Другото бе тежко пострадало. Известно време бях напълно сляпа. Зрението на едното ми око постепенно се възстанови. Все още ме считат за сляпа, но аз мога да различавам предметите. Всичко ми се мержелее и имам проблеми със светлината — особено със слънчевата светлина. Пак казано между другото. Според лекарите лицето ми е било буквално нарязано на филийки. Показвали са ми снимки. Ако мислиш, че това, което виждаш сега, е лошо… имай предвид, че преди лицето ми приличаше на смляно говеждо месо. Само така мога да го опиша. Сякаш някой лъв ми бе изръфал лицето.
— Съжалявам — каза Уенди, защото не знаеше какво друго да каже.
— Годеникът ми Марк се държа страхотно. Не се отделяше от мен. Като си помислиш, това е направо геройство. Преди това бях красива. Сега вече мога да го кажа. Няма да звучи нескромно. Наистина бях красива. А той беше толкова хубав! И така, Марк бе непрекъснато около мен. Но беше започнал и да се оглежда наоколо. Вината не беше негова. Не бе очаквал подобно нещо.
Криста млъкна.
— И какво стана?
— Накарах го да си тръгне. Познавате любовта, нали? Но така аз разбрах какво означава истинска любов. Макар че ме заболя много повече от порезните рани, аз обичах Марк достатъчно силно, за да го накарам да си отиде.
Тя отново млъкна и отпи от чая си.
— Вероятно се досещате за останалото. Семейството на Фил ми плати, за да си мълча. Щедра сума, ще кажете вие. В попечителски фонд е, от който всяка седмица ми се изплаща съответна сума. Ако кажа на някого какво се е случило, плащането ще се преустанови.
— Няма нищо да кажа.
— Мислите ли, че това ме притеснява?
— Не знам.
— В никакъв случай. Нуждите ми са доста скромни. Продължавам да живея тук. Продължих да работя за декан Пашаян, но не се грижех за децата му. Лицето ми ги плашеше. Така че станах негова асистентка. Когато той почина, декан Луис прояви любезност и ме остави тук. Дарявам по-голямата част от парите си.
Мълчание.
— И как се вписва Дан във всичко това? — поинтересува се Уенди.
— Как мислите?
— Предполагам, че онази нощ е бил в къщата?
— Да. Всички бяха тук. И петимата. Разбрах го по-късно.
— Откъде?
— Дан ми каза.
— И Фил е поел вината на всички върху себе си?
— Да.
— Знаете ли защо?
— Бил е доста убедителен, предполагам. Но може да е имало и друго. Той беше богат. Останалите не бяха. Вероятно е решил, че няма да постигне нищо добро, ако издаде приятелите си.
Думите й имат смисъл, каза си Уенди.
— И Дан ви посещаваше?
— Да.
— Защо?
— За да ме утешава. Разговаряхме. Той се чувстваше ужасно заради онази нощ. Задето бе избягал. Така се започна. Бях бясна, когато го видях за първи път тук. Но после се сприятелихме. С часове разговаряхме край тази маса.
— Казахте, че сте се вбесили?
— Трябва да ме разберете. През онази нощ аз загубих всичко.
— Така е, имали сте право да се гневите.
Криста се усмихна.
— О, разбирам.
— Какво?
— Нека отгатна. Била съм ядосана. Била съм вбесена. Мразела съм ги. И съм измислила как да им отмъстя. И какво, седяла съм и съм чакала цели двайсет години, за да ги ударя? Това ли си мислите?
Уенди сви рамене.
— Прилича ми на отмъщение — сякаш някой се разплаща с тях.
— И най-вероятният заподозрян съм аз? Белязаното маце с брадва в ръце, готово да я стовари върху някого?
— А вие не мислите ли така?
— Звучи ми като лош филм на ужасите. — Тя отново наклони глава на една страна. — Като лошата героиня ли ме възприемаш, Уенди?
Уенди поклати глава.
— Всъщност не.
— Има и друго.
— Какво е то?
Криста разпери ръце. Все още носеше слънчевите очила, но тя забеляза, че от едното й око се търкулна сълза.
— Простих им.
Мълчание.
— Те бяха просто деца, които участваха в една игра. Не са искали да ме наранят.
И това беше чистата истина. Тонът й бе красноречив и неподправен.