Беше три и половина следобед. Синът й Чарли, ученик в горния клас на гимназията в Касълтън, вече сигурно си бе вкъщи. Набра номера на мобилния му телефон, защото той нямаше навик да вдига домашния. На четвъртото позвъняване Чарли отговори с обичайния си въпрос:
— Какво?
— Прибра ли се? — попита сина си тя.
— Аха.
— Какво правиш?
— Нищо.
— Имаш ли домашни?
— Малко.
— Написа ли ги?
— Ще ги напиша.
— Защо не ги напишеш сега?
— Съвсем малко са. Ще ми отнеме най-много десет минути.
— Това имам предвид. Щом са толкова малко, направи ги и да нямаш повече ангажименти.
— По-късно.
— Но с какво се занимаваш сега?
— С нищо.
— Тогава защо отлагаш? Защо не напишеш домашните си веднага?
Нов ден, но разговорът е същият. Най-после Чарли обеща, че ще се захване с тях „след минута“, което в прав текст звучеше така: „Ако ти кажа след минута, може би ще престанеш да ми досаждаш“.
— Вероятно ще се прибера към седем — каза Уенди. — Да взема ли китайска храна по пътя?
— От „Бамбуковата къща“ — отвърна той.
— Добре. В четири часа дай на Джърси да яде.
Джърси беше кучето им.
— Добре.
— И да не забравиш!
— Аха.
— Напиши си домашните.
— Чао.
Сигнал.
Тя си пое дълбоко въздух. Чарли беше на седемнайсет, същински трън в задника. Бяха преустановили търсенето на подходящ колеж — характерна за предградията родителска дейност, в което майките и бащите се втурваха с ожесточение, на което всеки деспот от Третия свят би се възхитил. Като всички момчета на неговата възраст Чарли гледаше на голямата промяна в живота си със страх и безпокойство, но далеч не тъй ужасено като майка си. Чарли, нейният красив меланхоличен син, който бе като трън в задника, беше целият й свят. Вече дванайсет години двамата живееха съвсем сами — самотна майка и единственият й син в ширналите се бели предградия. Годините незабелязано отлитаха една подир друга и малкото дете незабелязано бе станало голямо. Уенди не искаше Чарли да си отиде от нея. Всяка нощ тя му се любуваше, възторгваше се от съвършенството на своя трън в задника, и както правеше, откакто момчето бе на четири години, се молеше да замръзне и да си остане винаги такъв, на същите години, нито с един ден по-голям или по-малък, желаеше красивият й син да се замрази и да остане при нея поне още малко.
Защото скоро тя щеше да остане съвсем сама.
На екрана се появи нов имейл. Отново от шефа й Вик Гарет: „Коя част от «искам веднага да те видя» не разбра?“.
Тя написа: „Идвам“ и го изпрати.
Тъй като кабинетът на Вик беше от другата страна на коридора, размяната на съобщения изглеждаше безсмислена и досадна, но такъв бе светът. Уенди и Чарли често си изпращаха текстове, докато и двамата си бяха вкъщи. Твърде уморена, за да вика, тя предпочиташе да набере текста: „Време е за лягане“, или „Изведи Джърси“, или пък популярното: „Стига с този компютър, вземи някоя книга“.
Уенди беше втора година студентка в университета „Тъфтс“, когато забременя. Беше отишла на купон в студентския град и след като се напи, тя се затъркаля в чаршафите с Джон Мороу, спортист, обещаващ нападател, срещу когото в речника на Уенди Тайнс стоеше определението: „Не е моят тип“. В кампуса Уенди се изживяваше като либерално мислеща, тайно пишеща журналистка, носеше впити в тялото черни дрехи, слушаше само рок, честичко навестяваше поетични сбирки и изложби. И накрая си падна по великолепния спортист. Отначало не беше кой знае какво. Бяха се сближили, а после започнаха да се шляят заедно, не си определяха срещи, но всъщност се срещаха като гаджета. Продължиха така може би един месец, когато Уенди разбра, че е бременна.
Като всяка съвременна жена, след онова, което се случи, тя и единствено тя щеше да реши какви да бъдат последиците. Оставаха й две години и половина, за да завърши колежа, очакваше я журналистическа кариера, така че тя бе избрала възможно най-неподходящото време за раждане на дете, ала това още повече я мотивираше да вземе решение. Позвъни на Джон по телефона и заяви:
— Трябва да поговорим.
Той се появи в тясната й стая и тя го покани да седне. Джон зае креслото тип „барбарон“, което приличаше на торба с боб, и всичко се превърна в комедия — близо двуметровият хубавец се мъчеше да се настани в него ако не удобно, то поне така, че да не падне на пода. Разбрал по тона й, че разговорът ще е сериозен, Джон се стараеше да остане с тържествено изражение на лицето, докато се мъчеше да се задържи стабилно на мястото си, и това го караше да изглежда като малко момченце, което се прави на зрял мъж.