Но не му бе дошло времето.
Попе обяви, че към края на седмицата ще си тръгне. Беше останал, за да се увери, че Уенди и Чарли са добре, но, както самият Попе отбеляза, той бе скиталец, „търкалящ се камък“. Не можеше да стои на едно място. Уенди го разбираше, но, господи, колко много щеше да й липсва!
Колкото и да е чудно, докато на работното й място приеха, че разпространените онлайн слухове за нея не са верни, мнозина от съгражданите й не го направиха. В супермаркетите не й обръщаха полагащото й се внимание. Майките на останалите деца страняха от нея. В решаващия ден, два часа преди Уенди да излезе за съвещанието на Комисията за връзки с обществеността по повод организирането на абитуриентската вечер, Мили Ханоувър й позвъни по телефона:
— Предлагам ти да се оттеглиш от всички комисии. Заради децата.
— Заради децата — отвърна Уенди, — аз пък ти предлагам да духаш супата.
И затръшна телефона. Зад себе си чу ръкопляскане. Беше Чарли.
— Само така, мамо!
— Тази жена е толкова ограничена!
Чарли се засмя.
— Нали помниш като ти казах, че искам да пропусна часа по обществено здравеопазване, защото насърчава промискуитета?
— Да.
— Каси Ханоувър никога не присъства, защото майка й се опасявала, че часът накърнява морала й. Смешното в случая е, че прякорът й е „Бързоръката Ханоувър“, в смисъл че върши разни мръсни неща.
Уенди се обърна и се загледа в дългурестия си син, който отиваше към компютъра си. Той седна и започна да пише, като не откъсваше очи от екрана.
— Като говорим за мръсни неща… — подхвана Уенди.
Той вдигна поглед към нея.
— Ъ?
— За мен са тръгнали разни слухове. Може да се прочетат в някои блогове онлайн.
— Мамо?
— Да?
— Нима мислиш, че живея в саксийка?
— Видя ли ги?
— Разбира се.
— Защо не каза нищо?
Чарли сви рамене и продължи да пише.
— Искам да знаеш, че не са верни.
— Имаш предвид, че не си спала с мъже под път и над път, за да се издигнеш в кариерата?
— Недей много да знаеш!
Той въздъхна.
— Но аз съм сигурен, че не са верни, мамо. Разбра ли? Няма нужда да ми го казваш.
Тя напрегна всичките си сили, за да не се разплаче.
— Момчетата подиграват ли ти се?
— Не — отвърна той.
После:
— Добре де, Кларк и Джеймс искат да знаят дали се интересуваш от по-млади момчета.
Тя свъси вежди.
— Шегичка — каза той.
— Добре беше.
— Разведри се — каза Чарли и продължи да пише.
Тя тръгна да излиза от стаята, искаше да го остави насаме със себе си. Ако го бе направила, всичко щеше да остане зад гърба им. Знаеха отговорите. Фил бе поставил капан на приятелите си. Дан бе отвлякъл и убил Хейли. Фактът, че не можеха да намерят мотив, бе неприятен, но и това се случва в живота понякога.
Ала тя остана в стаята. Плачеше й се, чувстваше се самотна, затова попита сина си:
— Какво правиш?
— Преглеждам моя „Фейсбук“.
Думите му й напомниха за собствения й измислен профил на името на Шарън Хейт, който бе използвала, за да се „сприятели“ с Кърби Сенет.
— Какво означава „събиране на «Ред Бул»“? — попита тя.
Чарли спря да пише.
— Къде си го чувала?
Уенди му припомни как бе използвала фалшив профил, за да се добере до Кърби Сенет.
— Кърби покани „Шарън“ на събиране с „Ред Бул“.
— Дай да видя.
Чарли излезе от регистрация и стана от компютъра. Уенди зае мястото му, регистрира се като „Шарън Хейт“. Само след миг си припомни и паролата („Чарли“). Повика поканата на екрана и му я показа.
— Елементарно — заяви Чарли.
— Моля?
— Е, нали знаеш училищните правила за нулевата толерантност?
— Знам ги.
— А директорът Зекър е като нацист в това отношение. Ако види някое дете да пие, изхвърля го от всички спортни отбори, отвсякъде, докладва за него в Комисията за достъп до училищните дейности и други такива.
— Да, знам.
— Известно ти е и какви идиотчета са учениците, как умират да се показват на снимки, докато пият, да речем, във „Фейсбук“.
— Да.
— Така че някой се сети за възможността да се фотографира с „Ред Бул“ в ръка.