— С „Ред Бул“ ли?
— Да. Да речем отиваш на сбирка, изпиваш една бира и тъй като си нещастник и имаш проблеми със самочувствието си, си казваш: „Леле, колко съм страшен! Искам всички да ме видят какъв съм“. Молиш някого да те снима, докато пиеш бира, за да можеш да вдигнеш снимката на компютъра си и да се изфукаш пред още по-елементарните си приятели. Работата е следната — представи си, че директорът Зекър или неговите фаворити от Третия райх попаднат на тази снимка? Загиваш. Така че правиш следното: залепваш върху бирата етикет на напитката „Ред Бул“.
— Шегуваш се.
— Никак дори. Като се замислиш, има логика. Ето.
Той се надвеси през нея и щракна с мишката. Появиха се няколко фотографии на Кърби Сенет. Той започна да ги отваря една след друга.
— Виждаш ли? Погледни колко пъти той, приятелчетата му и техните курвета пият „Ред Бул“.
— Не ги наричай курвета.
— Все едно.
Уенди защрака върху тях.
— Чарли?
— Да.
— Ходил ли си на такова събиране?
— Дестинация: Лузървил.
— Това „не“ ли означава?
— Означава „не“.
Тя го погледна.
— Бил ли си някога на събиране, където се пие алкохол?
Чарли се потърка по брадичката.
— Да.
— Ти пи ли?
— Само веднъж.
Тя отново обърна очи към компютъра, продължи да щрака, продължи да гледа Кърби Сенет и неговите позачервили гребена приятели с „Ред Бул“ в ръка. На някои от снимките се виждаше и фотошоп. Кутията с „Ред Бул“ бе или твърде голяма, или твърде малка, или стърчеше над пръстите на ръката, или бе леко изкривена.
— Кога? — попита тя.
— Мамо, нищо не е станало. Ходих само веднъж. През втората година.
Тъкмо обмисляше до каква степен да вярва на отговора му, и внезапно зърна фотографията, която щеше да промени всичко. Кърби Сенет бе седнал най-отпред в средата. Зад него имаше две момичета, и двете бяха с гръб към обектива. Кърби бе широко ухилен. Държеше кутията с „Ред Бул“ в дясната си ръка. Носеше фланелка на баскетболния отбор на нюйоркските „Никърбокъри“ и черна бейзболна шапка. Ала онова, което я накара да се вгледа по-добре, бе диванът, на който седеше.
Той беше светложълт на сини цветя.
Уенди бе виждала и преди този диван.
Самата фотография нямаше да й направи впечатление. Но си спомни последните думи на Фил Търнбол, когато й каза, че й е приготвил „дар“, че тя не бива да се обвинява, задето бе заложила клопка на невинен човек. Фил Търнбол вярваше в това, а и Уенди искаше да повярва. Там беше проблемът. Да се освободи от терзанията на съвестта си. Дан наистина бе убил момичето. Не беше невинен. Всъщност тя бе разкрила един убиец.
А защо все още не бе съвсем убедена в това?
Първото усещане, онова, което й казваше, че е сбъркала, че убиецът не е Дан Мърсър, усещането, което бе измъчвало подсъзнанието й от мига, в който той отвори червената врата и влезе във въпросната къща — през последните няколко дни тя бе оставила това тревожно усещане да дреме някъде дълбоко в нея.
Ала то така и не изчезна.
Глава 37
Товарният камион бе паркиран пред дома на семейство Уилър.
Пред отворената врата на къщата имаше малка рампа. Двама мъже с тъмни ръкавици и кожени колани за вдигане на тежести влачеха един скрин, като повтаряха като мантра: „Дръж здраво, дръж здраво“. Табелата „Продава се“ още беше на двора. Под нея нямаше никакъв друг надпис — „Договорено“ или нещо такова.
Уенди изчака работниците да минат и едва тогава се изкачи по рампата, мушна глава в отвора на вратата и извика:
— Има ли някой?
— Здрасти.
Джена излезе от кабинета. Тя също беше с тъмни ръкавици. Беше облякла сини джинси. Върху бялата й тениска висеше широка фланелена риза. Беше навила ръкавите на китките си и се носеше като платноходка из къщата. На съпруга й е, каза си Уенди. Като дете сигурно сте носили старата риза на баща си, метната като роба. В зрели години понякога използвате ризата на съпруга си вкъщи, за да го усещате по-близо до себе си. Уенди също бе обличала ризата на съпруга си и бе потъвала в миризмата й.
— Намерихте ли купувач? — попита Уенди.
— Още не.
Джена бе завързала косата си на тила, но някои кичури се бяха освободили и падаха отстрани на лицето й. Тя ги затъкна зад ушите си.
— Но идната седмица Ноел трябва да е в Синсинати.
— Много бързо.