Джена се обърна с лице към нея.
— Исках да им дам малко спокойствие, доколкото мога. Исках да погребат дъщеря си както трябва.
— Колко мило от твоя страна!
— Пак този сарказъм — забеляза Джена.
— Какво за сарказма ми?
— Той е прикритие. Постъпихме лошо, така е. Беше грешка. Но и ти разбираш постъпката ни донякъде. Майка си. Правим всичко възможно, за да защитим децата си.
— Но не заравяме мъртви момичета в гората.
— Нима? Значи ти не би направила нещо за сина си, независимо какво? Представи си, че животът на Чарли е заложен на карта. Знам, че си загубила съпруга си. Представи си, че Чарли ще бъде хвърлен в затвора заради злополука. Какво щеше да направиш?
— Нямаше да заровя момиче в гората.
— Добре де, как щеше да постъпиш? Искам да знам.
Уенди не отговори. За миг си представи ситуацията.
Джон е жив. Чарли се качва горе при тях. Момичето лежи мъртво на пода. Нямаше защо да се пита какво би направила. Нямаше причина да стига чак дотам.
— Смъртта й беше нещастен случай — повтори Джена с тих глас.
Уенди кимна с глава.
— Знам.
— Разбираш ли защо постъпихме така? Не твърдя, че трябва да се съгласиш с мен. Но искам да знам дали разбираш.
— Мисля, че донякъде разбирам.
Джена обърна размазаното си от сълзи лице към нея.
— И как смяташ да постъпиш?
— Как би постъпила ти на мое място?
— Щях да оставя нещата каквито са. — Джена се протегна и взе ръката на Уенди в своята. — Моля те! Умолявам те! Остави всичко така.
Уенди се замисли. Когато дойде, целта й бе друга. Нима бе променила мнението си? Отново си представи, че Джон е жив. Видя как Чарли се качва по стълбите. Видя и мъртвото момиче на пода.
— Уенди?
— Не мога да бъда и съдия, и съдебен заседател едновременно — отвърна тя, като си спомни за Ед Грейсън и направеното от него. — Не е моя работа да те съдя. Но не е моя работа и да те оправдая.
— Какво ще рече това?
— Съжалявам, Джена.
Джена отстъпи назад.
— Нищо не можеш да докажеш. Ще отричам, че подобен разговор изобщо се е състоял.
— Може да опиташ, но не мисля, че това ще ти помогне.
— Ще бъде твоята дума срещу моята.
— Не, няма да бъде така — отвърна Уенди.
Тя махна с ръка към вратата. Иззад ъгъла се появи Тремънт, придружен от двама полицаи.
— Излъгах те — каза Уенди и разкопча ризата си. — Нося микрофони.
Глава 38
Вечерта, след като всичко бе свършило, Уенди седеше сама пред вратата на къщата си. Чарли беше на горния етаж при компютъра. Попе излезе и застана до стола й. Двамата се загледаха в звездите. Уенди пиеше бяло вино. Попе държеше бутилка бира в ръка.
— Готов съм за тръгване — обяви той.
— Не и ако си пил бира.
— Само една.
— Няма значение.
Той седна.
— И бездруго първо трябва да поговорим.
— Какво има? — попита тя.
— Аз не дойдох в Ню Джърси само за да ви видя — теб и Чарли.
Тя се обърна към него.
— А защо?
— Дойдох — отвърна той, — защото получих писмо от Ариана Насброу.
Уенди го гледаше.
— През седмицата се виждах с нея. Неведнъж.
— И?
— Прощавам й, Уенди. Не искам това да продължава. Мисля, че и Джон не би го одобрил. Ако не изпитваме състрадание, какво тогава ни остава?
Тя мълчеше. Спомни си за Криста Стокуел, как тя бе простила на момчетата от колежа, задето й бяха сторили такава злина. Беше й казала, че ако човек крие омраза в душата си, пропуска много повече в живота. Случи се така, че Фил Търнбол научи този урок по трудния начин. Отмъщение, омраза — ако ги къташ в себе си, може да изпуснеш важните неща в живота си.
От друга страна, Ариана Насброу не беше момиче, участвало в колежанска лудория. Тя бе пила и бе седнала зад волана, беше рецидивистка, бе убила съпруга й. И сега Уенди се питаше: щеше ли Дан Мърсър да прости на нея, на Уенди, ако беше жив? Можеше ли да се сравняват двата случая? И ако можеше, нима това щеше да е от значение?
— Съжалявам, Попе — каза тя. — Но аз не мога да й простя.
— Не те моля да го направиш. Уважавам решението ти. Искам и ти да уважиш моето. Ще можеш ли?
Тя се замисли.
— Да. Мисля, че ще мога.
Те седяха и мълчаха.
— Чакам — обади се след малко Уенди.
— Какво?