Той вдигна пръст, за да я предупреди да не говори, и натисна бутона.
— Какво?
Секретарката заговори с тих глас:
— Марша Макуейд е тук. Иска да те види.
Съобщението ги накара да млъкнат. Марша Макуейд живееше в града на Уенди, на един-два километра от дома й. Преди три месеца дъщеря й Хейли, съученичка на Чарли, се измъкнала през прозореца на стаята си и повече не я видели.
— Нещо ново по случая с дъщеря й? — попита Уенди.
Вик поклати глава. Тъкмо обратното, което, разбира се, бе още по-лошо. Вече две, а може би и три седмици изчезването на Хейли Макуейд бе истинска сензация. Отвличане на малолетна? Бягство от дома? Сензационната новина бе подкрепена от извънредни съобщения по новините, надписи по време на предаванията, изказвания на „специалисти“, които пресъздаваха на екрана онова, което би могло да й се случи. Ала всяка история, дори най-сензационната, заглъхва, когато не се захранва със свежи новини. Бог им е свидетел колко неистово се опитваха да я задържат в обсега на публичното внимание. Спираха се на всеки слух, от продажбата й като бяла робиня до сектите, изповядващи култ към дявола, ала в тази работа нито една новина не бе истински „лоша новина“. Времевият обхват на нашето внимание е толкова тесен, че да ти се скъса сърцето, и дори да укорявате медиите за това, истината е следната: само публиката може да диктува какво и докога да се предава по телевизиите. Ако хората се интересуват и гледат, историята може да остане. Ако новината престане да интересува зрителите, телевизията търси новата лъскава играчка, която да привлече изменчивото внимание на публиката.
— Искаш ли аз да говоря с нея? — попита Уенди.
— Не, аз ще го направя. Нали затова получавам големите пари?
Вик я отпрати. Уенди се отправи към другия край на коридора. Обърна се навреме, за да види Марша Макуейд пред вратата на Вик. Уенди не я познаваше, но я бе виждала няколко пъти из града, както случайно срещаме хора на павилиона за кафе, на училищния паркинг или в магазина за видеоигри. Няма да използваме клишета от типа „усмихнатата майка, която сякаш непрекъснато мъкне някое дете след себе си, се бе състарила с цели десет години“. Защото Марша не бе такава. Тя все още беше доста привлекателна жена, която изглеждаше на годините, на които бе в действителност, ала всяко нейно движение бе като на забавен кадър, сякаш дори мускулите, контролиращи изражението на лицето й, бяха обвити в мека пелена. Марша Макуейд се обърна и срещна погледа на Уенди. Уенди й кимна и се опита да се усмихне. Марша извърна глава и влезе в кабинета на Вик.
Уенди се върна на бюрото си и вдигна телефона. Мислеше си за Марша Макуейд, за съвършената майка с хубавия съпруг и красивото семейство, за това колко бързо и лесно й бе отнета усмивката, колко бързо и лесно можеше да се отнеме всичко. Набра мобилния на Чарли.
— Какво?
Всъщност нетърпеливият му тон я успокои.
— Написа ли си домашните вече?
— След минута.
— Добре — каза Уенди. — Още ли ти се яде китайска храна от „Бамбуковата къща“?
— Нали го обсъдихме?
Прекъснаха разговора. Уенди седна на стола си и вдигна крака на бюрото. Проточи врат и погледна през прозореца — гледката си оставаше все тъй грозна. Телефонът иззвъня.
— Ало?
— Уенди Тайнс?
Щом чу гласа, свали краката си на пода.
— Да?
— Аз съм Дан Мърсър. Трябва да ви видя.
Глава 3
За миг Уенди замълча.
— Трябва да ви видя — повтори Дан Мърсър.
— Не съм ли твърде зряла за теб, Дан? Искам да кажа, че съм пораснала достатъчно, имам менструален цикъл и гърди.
Стори й се, че долавя въздишка.
— Много си цинична, Уенди.
— Какво искаш?
— Има неща, които трябва да знаеш — отвърна той.
— Като например?
— Като това, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.
— Ти си един болен, покварен изрод, който е роден за адвокат. Ето как изглеждат нещата.
Но дори като изговаряше тези думи, в гласа й се долавяше нотка на колебание. Дали е достатъчно да демонстрираш съмнение? Не, тя не мислеше така. Доказателствата не лъжат. Често й се бе налагало да го разбере както в личното си качество на човек, така и професионално — в хода на журналистическите си разследвания. Истината беше, че нейната така наречена женска интуиция не струваше и пукната пара.