Когато Уенди се прибра, в къщата беше тихо, ала това нищо не означаваше. Когато беше млада, родителите й винаги разбираха кога си е вкъщи, защото музиката гърмеше от тонколоната в стаята й. Но децата вече използваха слушалки, или както там ги наричаха. Тя бе сигурна, че Чарли е на компютъра със слушалки в ушите и не чуваше нищо наоколо си. В къщата можеше да избухне пожар и той нямаше да разбере.
Въпреки това Уенди извика с всичка сила:
— Чарли!
Никакъв отговор. През последните три години бе все така.
Уенди си наля питие — водка с парче лимон — и се отпусна в протритото кресло. Това бе любимото място на Джон и, да, вероятно беше доста зловещо да оставиш любимото му кресло в къщата и в края на деня да се отпуснеш с чаша в ръка в него, ала там тя намираше покой.
Как, по дяволите, мислеше си Уенди още преди днешния ден, ще успее да плаща за обучението на Чарли от заплатата си? Сега не мислеше за това, нямаше начин. Тя отпи още веднъж от чашата си, погледна през прозореца и се замисли как ще продължава оттук нататък. Никой нямаше да я наеме, защото, както деликатно бе отбелязал и Вик, тя бе повредена стока. Чудеше се какво друго би могла да върши и осъзна, че не притежава никакви умения, които би могла да предложи на пазара на труда. Тя бе небрежна, неорганизирана, неприятна и не можеше да работи в екип. Ако си направеше визитна картичка, на нея щеше да пише: „Не се сработва с другите“. Беше репортерка, която тича след събитията. За нищо друго не ставаше.
Провери си пощата и като зърна третото писмо от Ариана Насброу, нещо я преряза в стомаха. Ръцете й затрепериха. Нямаше нужда да го отваря. Беше прочела първото още преди два месеца и за малко не повърна. Улови плика с два пръста, сякаш от него се излъчваше зловоние, което си беше истина, ако се замислиш, отиде в кухнята и го напъха в дъното на кошчето за боклук.
Слава богу, Чарли никога не проверяваше пощата. Разбира се, знаеше коя е Ариана Насброу. Преди седем години Ариана Насброу бе убила баща му.
Тя се качи по стълбите и почука на вратата. Естествено, Чарли не отговори и тя я отвори.
Той вдигна пълен с досада поглед и измъкна слушалките от ушите си.
— Какво?
— Написа ли си домашните?
— Тъкмо се канех.
Той виждаше, че е притеснена, и бързешком й се усмихна, също като баща си, а това всеки път болезнено пронизваше сърцето й. Тъкмо щеше да му се нахвърли, задето не си пише най-напред домашните, но после си каза: на кого му пука? Беше напълно безсмислено да се рови в такива дреболии, щом като времето лети с такава бързина, че много скоро той вече нямаше да е при нея.
— Нахрани ли Джърси? — попита тя.
— Уф…
Тя подбели очи.
— Няма значение, аз ще го нахраня.
— Мамо?
— Да?
— Взе ли храна от „Бамбуковата къща“?
Вечерята. Беше забравила.
Чарли подбели очи, като я имитираше.
— Не се прави на такъв умник — беше решила да не му съобщава лошата новина, да изчака подходящото време, но изведнъж се чу да изговаря: — Днес ме уволниха.
Чарли само я погледна.
— Чу ли ме?
— Аха — отговори той. — Гадничко.
— Така е.
— Искаш ли аз да поръчам вечерята?
— Разбира се.
— Уф, нали ти ще я платиш?
— Засега да. Мисля, че ще мога да се справя.
Глава 4
Марша и Тед Макуейд влязоха в салона на гимназията в шест вечерта. Изтърканото клише „животът продължава“ не би могло да е по-вярно, защото тази вечер, независимо от факта, че Хейли я нямаше вече деветдесет и три дни, бе премиерата на „Клетниците“, поставена от учениците в Касълтън, в която участваше другата им дъщеря, Патриша, в ролите на Случаен минувач №4, Студент №6 и винаги примамливата роля на Проститутка №2. Когато Тед за първи път чу за нея — а това се случи в предишния им живот, преди изчезването на Хейли — той започна да се шегува с този факт: колко се гордеел да сподели с приятелите си, че четиринайсетгодишната му дъщеря ще играе Проститутка №2. Тези дни отдавна бяха отминали — свят и време, обитавани от други хора в нечия друга земя.
Когато влязоха, в салона се възцари тишина. Никой не знаеше как да се отнася с тях. Марша ги разбираше, но поведението им не я засягаше.
— Пие ми се вода — каза тя.
Тед кимна с глава:
— Ще запазя места.
Тя тръгна надолу по коридора, спря за малко пред чешмата, после продължи. На следващия ъгъл зави вляво. В дъното на коридора чистачът миеше пода. Беше напъхал слушалки в ушите си, поклащаше глава в такт с музиката, която само той можеше да чуе; дори да я бе видял, с нищо не го показа.