Стори ми се, че долових нечий шепот.
— Чина? — извиках аз.
Нямаше отговор. Останах на място и се ослушах. Нищо.
Тръгнах към задната част на къщата, откъдето бях дочул шума от течаща вода.
— Вече излизам — чух да казва гласът.
Спрях, мраз пролази в жилите ми. Защото вече бях близо до гласа. Чувах го по-ясно. И тъкмо в това открих нещо, което ми се стори доста странно: той изобщо не звучеше като гласа на Чина.
Почувствах три неща. Първо, паника. Това не беше Чина. Трябваше да изляза от къщата. Второ, любопитство. Ако това не бе Чина, кой, по дяволите, беше и какво ставаше? Трето, отново паника. Ако по телефона се бе обадила Чина, то тогава какво й се бе случило?
Не можех да избягам точно сега.
Направих крачка напред и всичко стана в този миг. Ослепи ме светлина на прожектор. Отстъпих назад и прикрих очите си с длан.
— Дан Мърсър?
Премигнах. Женски глас. Обработен. Дълбок. Прозвуча ми странно познато.
— Кой е там?
Внезапно в стаята се появиха още хора. Мъж с камера. Друг, който държеше нещо като микрофон. И жената с познатия глас — възхитителна дама с кестеняви коси и строг костюм.
— Уенди Тайнс, „Айуитнес Нюз“. Защо си тук, Дан?
Отворих уста, но от нея не излезе нито звук. Разпознах жената от телевизионното предаване…
— Защо разговаряше по телефона със секси глас с дванайсетгодишно момиче, Дан? Записали сме те.
… онази, която улавя педофили с камерата си и ги показва по телевизията.
— Дошъл си да правиш секс с дванайсетгодишно момиче ли?
Истината за ставащото тутакси ми стана ясно, кръвта ми се смрази. В стаята нахлуха още хора. Може би продуценти. Още един оператор. Две ченгета. Камерите се приближиха към мен. Прожекторите светнаха. На челото ми се появиха капки пот. Започнах да заеквам, да отричам.
Но дотук.
Два дни по-късно ме показват по телевизията. Пред очите на целия свят.
И животът на Дан Мърсър, точно както предчувствах, докато се приближавах към тази врата, бе съсипан.
Когато Марша Макуейд за първи път зърна празното легло на дъщеря си, тя не се паникьоса. Паниката дойде по-късно.
В една съботна сутрин тя се събуди в шест часа в ужасно състояние. На леглото до нея спеше Тед, мъжът, за когото бе омъжена от двайсет години. Лежеше по корем, преметнал ръка през кръста й. Тед обичаше да спи, без да съблича ризата си и без гащи. Нищо не слагаше. От кръста надолу бе както майка го е родила. „Давам възможност на малкия Тед да скита където си поиска“ — казваше със самодоволна усмивка той. А Марша отвръщаше, като имитираше напевното гласче на малката им дъщеричка: „Т-м-иииий“ — което ще рече „твърде много информация“.
Марша се измъкна от прегръдката му и се отправи към кухнята. Направи си кафе с новата машина. Тед обичаше да купува всякакви джунджурии, като например момчешки играчки, но тази поне ставаше за нещо. Вземаш пакетчето, съдържащо кафе за една чаша, поставяш го в машината и готово — заповядай! Няма дисплей, няма чувствителни зони, изискващи някакво докосване, няма безжични съединения. Марша направо я обожаваше.
Наскоро бяха направили ремонт в дома си — пристроиха още една стая с отделна баня, разшириха кухнята с остъклена част. През прозорците нахлуваше утринното слънце и разширението се бе превърнало в любимо място за Марша. Тя взе кафето и вестника и се настани на меката постелка, като подви крака под себе си.
Кътче от рая.
Четеше и отпиваше от чашата. След минути трябваше да прегледа плана си за деня. Раян, който бе третокласник, имаше баскетболна тренировка в осем сутринта. Тед му бе треньор. Вече втори сезон отборът му все губеше.
— Защо никога не побеждавате? — го бе попитала Марша.
— Подбирам хлапетата по два основни критерия.
— Които са?
— Добър баща и възбуждаща майка.
Игриво го бе плеснала и може би щеше да е малко по-притеснена, ако не бе виждала майките около игрището — знаеше, че той се шегува. Всъщност Тед беше страхотен треньор, не като стратег, а като отношение към момчетата. Всички го обичаха, уважаваха липсата на амбиция у него и дори най-тромавите играчи, онези, които се обезкуражаваха и обикновено излизаха от отбора в средата на сезона, посещаваха тренировките всяка седмица. Тед дори взе песента на Бон Джоуви и я обърна наопаки: „Даваш хубаво име на загубата“. Хлапетата се смееха и се забавляваха при всеки кош, а когато става дума за третокласници, така и трябва.