Стантън кимна с глава.
— Аз сам пожелах да работя с вас.
— Така е.
— Искате да знаете защо?
— Да.
Стантън затвори горното чекмедже и отвори следващото по ред.
— Може би съм още млад и неопитен. Но законът изчисти името му. Точка, край. На когото не му харесва, да промени закона. Ние, служителите на закона, трябва да сме обективни. Ако ограничението на скоростта е 80 км в час и ти си кажеш, а, не, няма да го глобя, докато не стигне до 90, тогава промени закона на 90. И обратно. Спазвайки наредбите, съдията освободи Дан Мърсър. Ако не ви харесва, променете закона. Не насилвайте правилата. Променете ги по законен път.
Уокър се усмихна.
— Нов си още.
Стантън сви рамене и продължи да тършува из дрехите.
— Предполагам, че има и още нещо.
— И аз така си мислех. Продължавай, слушам те.
— Имам по-голям брат, казва се Пийт. Страхотно момче, голям спортист. Беше в екипа на „Бъфало Билс“ цели две години. Непробиваема защита.
— Така.
— И в началото на третия си сезон Пийт отива на лагер. Това е моята година, мисли си той. Движеше се и тренираше като безумен и имаше реални шансове да се класира. Двайсет и шест годишен е и играе за „Бъфало“. Една нощ излиза и се среща с едно момиче в „Бениган“. Нали знаеш, веригата ресторанти.
— Знам ги.
— Така. Пийт си поръчва крилца, а мижавото маце в ресторанта му се умилква и пита дали може да си вземе едно. Той й разрешава, разбира се. Тя започва да театралничи, докато яде. Нали се сещаш какво имам предвид? Използва прекомерно много езика си, при това носи от онези еластични блузи с разголени рамене, които те молят да ги гледаш жадно. Съвършена кокетка. Двамата започват да флиртуват. Тя сяда на масата му. Едното води до другото, Пийт я завежда у дома си и й дава онова, което тя очаква.
Стантън прави жест с ръка, за да онагледи какво е очаквала, в случай че не е станало ясно.
— Оказва се, че момичето е петнайсетгодишно. Второкурсничка в гимназията, но нима изглежда на толкова? Нали знаете как се обличат гимназистките в наши дни? Нагласила се е така, сякаш сервира напитки в някой бар, и току-що ги е сервирала, ако разбираш какво имам предвид.
Стантън погледна към Уокър и зачака. Уокър вметна, за да поддържа разговора:
— Знам какво имаш предвид.
— И така, бащата на момичето разбира. Побеснява, започва да крещи, че Пийт е съблазнил малкото му момиченце, макар че тя е съблазнителката. Така че Пийт е обвинен в изнасилване. Системата е безмилостна. Системата, която обичам. Разбирам. Такъв е законът. Сега Пийт е дамгосан като сексуален насилник, педофил и всичко останало. Ето това е смешното. Брат ми е съвестен гражданин с тежест, добро момче е, а нито един отбор не иска да има нещо общо с него. Може би този Дан Мърсър, ами, може да е било нещо като клопка, нали? Може би не е толкова сигурно, че е педофил. Невинен е до доказване на противното.
Уокър извърна глава, защото не искаше да признае, че вероятно Стантън е прав. През живота си поддържаш контакти с толкова много хора, без всъщност да го желаеш. Иска ти се да подредиш хората в строго определени категории — или в графата чудовища, или в графата ангели, ала никога не се получава така. Всичко е много по-сложно и от това ти се гади. Къде-къде по-лесно е да работиш с крайности.
Том Стантън се наведе да погледне под леглото и Уокър се опита да се съсредоточи. Може би в момента бе по-добре да приема нещата в черно-белия им спектър и да стои настрана от относителността на моралните оценки. Изчезнал бе един човек, може би е мъртъв. Намери го. Това е всичко. Няма значение кой е той, нито какво е сторил. Просто го намери.
Уокър отиде да огледа банята. Паста и четка за зъби, самобръсначка, крем за бръснене, дезодорант. Прекрасни неща.
От другата стая Стантън извика:
— Бинго!
— Какво има?
— Под леглото. Открих мобилния му телефон.
На Уокър му се щеше да изкрещи: „Браво!“, ала не го направи.
Тъй като знаеше номера му, Уокър използва клетъчната триангулация и вече знаеше, че последното обаждане от телефона на Мърсър бе направено някъде на шосе №15 малко преди убийството, на около пет километра от караваната и поне на един час с кола от тази стая.
Защо тогава мобилният е в стаята?
Нямаше много време за мислене. Той чу тихия глас на Стантън почти като шепот:
— О, не…
Тонът му го накара да потръпне.
— Какво?
— Боже мой…