На вратата се почука. Тя извика:
— Влез!
Попе мушна глава в отвора на вратата.
— Добре ли си? — попита.
— Добре съм. Обичаш ли рап?
Попе смръщи вежди.
— Какъв рап?
— Рап музика.
— По-скоро бих слушал писъците на котка, когато я душат.
— Ела с мен довечера. Време е да открием нови хоризонти.
Тед Макуейд гледаше сина си на игрището за лакрос в двора на касълтънската гимназия. Денят бе отстъпил и слънцето залязваше, ала на игрището, покрито наскоро с изкуствена трева, бе светло като на стадион. Тед бе дошъл да гледа как деветгодишният му син се проявява в играта на лакрос, тъй като нямаше какво друго да прави, освен по цял ден да се върти из къщи и да плаче. Неговите бивши приятели — „бивши“ бе малко грубо казано, но Тед не бе в настроение да проявява великодушие — вежливо му кимнаха, но не го погледнаха в очите, сякаш да ти изчезне детето е болест, която се бояха да не прихванат.
Раян беше в отбора на третокласниците в Касълтън. Уменията им със стика, нека се изразим по-внимателно, се простираха някъде между „в зачатък“ и „хич ги няма“. През по-голямата част от времето топката беше на земята, защото нито едно от момчетата не успяваше да я задържи дълго, и играта бе заприличала на хокей, който играеха по правилата за ръгби. Момчетата носеха шлемове, твърде големи за главите им, и напомняха на марсианеца Казу от филма „Семейство Флинтстоун“, при това никой не можеше да ги разпознае кой кой е. По време на играта Тед викаше за Раян, радваше се на напредъка му, но когато накрая момчето свали шлема си, Тед видя, че това не беше Раян, а някакво друго дете.
Застанал на разстояние от останалите родители, Тед си мислеше за изминалия ден и почти се усмихваше. Ала внезапно действителността отново му напомни за себе си и го сграбчи за гърлото. Винаги ставаше така. Тъкмо започнеше да се чувства като всички хора, и нещо го дърпаше назад — цената за временното успокоение беше жестока.
Спомни си за Хейли на същото това игрище — в деня на откриването му — и за часовете, които дъщеря му бе прекарала тук, за да тренира удара с лявата ръка. В най-отдалечения ъгъл на игрището беше оставено място, където Хейли идваше специално, за да работи върху левия си удар, защото трябваше да подобри левия си удар, скаутите наблюдаваха левия й удар, нейната слабост бе проклетият й ляв удар и университетът във Вирджиния нямаше никога да я приеме, ако не оправи левия си удар. Така че тя по цели дни работеше върху своя ляв удар — не само на игрището, а и вкъщи. Започна да използва ляв удар и за други неща: миеше си зъбите с лявата ръка, пишеше с лявата ръка и какво ли още не. Всички родители в града окуражаваха децата си да се представят добре, денонощно ги натискаха за по-добри оценки в училище, за повече успехи в спорта с надеждата да ги вкарат в престижните институти за висше образование. Но при Хейли не беше така. Никой не я притискаше. Тя самичка се амбицираше. Дали не беше твърде амбициозна? Може би. Но накрая университетът във Вирджиния така и не я взе. Левият й удар бе станал от добър по-добър, тя бе отлична кандидатура за гимназиалния отбор или може би за по-долното ниво на първа дивизия, но не и за университета във Вирджиния. Хейли бе сломена, неутешима. Защо? На кого му пука? Какво значение има това в края на краищата?
Тя толкова много му липсваше, по дяволите!
Повече нямаше да ходи на състезанията й по лакрос. Липсваше му времето, в което двамата гледаха телевизия, липсваше му начинът, по който го караше да пуска нейната музика, видеозаписите на YouTube, които й се струваха изключително забавни и които искаше да му покаже. Липсваха му милите жестове в отношенията им като например как тя извърташе очи, щом го срещнеше по време на любимата му „нощна“ разходка в кухнята. Или как продължително целуваше Марша, напълно преднамерено, за да накара Хейли да се намръщи и да извика: „Хе-е-е-ей! Я стига, децата ви гледат!“.
По силата на негласно споразумение двамата с Марша не се бяха докосвали един друг вече три месеца. Раната бе още прясна. Липсата на физическа близост помежду им не пораждаше напрежение, въпреки че той бе почувствал огромна празнота в душата си. Просто не беше толкова важно, че да мисли за това, още по-малко в този момент.
Неизвестността. Тя ти тежи. Искаш отговор, какъвто и да е той, и това те кара да се обвиняваш още повече, да се чувстваш още по-зле. Усещането за вина го разяждаше отвътре, глождеше душата му всеки божи ден. Тед не си падаше по конфликтите. От тях получаваше сърцебиене. Спорът със съседите миналата година за мястото, през което трябва да мине оградата между двата двора, му бе отнел съня в продължение на няколко седмици. Лежеше буден в леглото, като продължаваше да премисля и да спори наум.