Но съпругът й отново постави ръка на коляното й, за да я успокои. Ноел поклати глава към нея и извика:
— Аманда!
Отгоре се чу недоволен пубертетски глас и Джена Уилър се отпусна на мястото си.
— Идвам!
Зачакаха. Джена гледаше към Ноел. Ноел гледаше в килима.
— Въпросът е към двама ви — каза Франк Тремънт. — Според вас Дан познавал ли е, виждал ли е Хейли Макуейд?
Джена отвърна:
— Не.
— Д-р Уилър?
Дъщеря му се появи и той поклати главата си с буйната си коса. Аманда беше висока, слаба; торсът й бе издължен, сякаш някоя гигантска ръка бе сплескала глината от двете й страни. Определението, което тутакси се налагаше за нея, бе „непохватна“. Тя бе застанала пред тях, увесила големите си ръце пред тялото си, сякаш беше гола, а хората я гледаха и тя искаше да се прикрие. Погледът й се рееше къде ли не, но не се спираше върху никого от присъстващите.
Баща й стана и прекоси стаята. Прегърна я закрилнически през раменете и я поведе към дивана. Настани я между Джена и себе си. Джена също прегърна доведената си дъщеря. Франк ги почака да й прошепнат успокоителните думички.
— Аманда, аз съм следовател Тремънт. Това е шериф Уокър. Искаме да ти зададем няколко въпроса. Не си направила нищо лошо, така че се отпусни. Трябва само да ни отговориш честно и колкото е възможно по-ясно, става ли?
Аманда бързо кимна с глава. Очите й блуждаеха като две подплашени птички, които търсят безопасно място, на което да кацнат. Родителите й се приближиха към нея, наведоха се напред, сякаш искаха да поемат удара вместо дъщеря си.
— Познаваш ли Хейли Макуейд? — попита Франк.
Момичето сякаш се сви пред очите им.
— Да.
— Откъде?
— От училище.
— Можеш ли да кажеш, че бяхте приятелки?
Аманда вдигна рамене, както обикновено правеха децата на нейната възраст.
— Работехме в една група в лабораторията по химия.
— Тази година ли?
— Да.
— Как стана така, че ви сложиха да работите заедно?
Аманда сякаш се обърка от въпроса.
— Вие сами ли го предложихте?
— Не. Госпожа Уолш нареди.
— Ясно. Разбирахте ли се двете?
— Да, разбирахме се. Хейли е много приятна.
— Идвала ли е в дома ви?
Аманда се поколеба, после отвърна:
— Да.
— Колко пъти?
— Само веднъж.
Франк Тремънт се облегна назад и й даде малко време.
— Ще ми кажеш ли кога беше това?
Момичето погледна към баща си. Той кимна с глава.
— Спокойно.
Аманда се обърна отново към Тремънт.
— В Деня на благодарността.
Франк наблюдаваше Джена Уилър. Тя се опита да запази спокойствие, но той забеляза, че й бяха нужни доста усилия за това.
— Защо беше дошла у вас?
Отново вдигане на рамене.
— Просто така — отвърна Аманда.
— Точно в Деня на благодарността? Не е била със семейството си?
Джена Уилър обясни:
— Беше след това. Момичетата вечеряха със семействата си и после се събраха тук. На другия ден нямаха училище.
Този път гласът на Джена звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече. Глух и безжизнен. Франк не отлепяше очи от Аманда.
— По кое време беше това?
Аманда се замисли.
— Не знам. Дойде към десет часа.
— Колко момичета бяхте?
— Четири. Бри и Джоуди също дойдоха. Мотахме се из мазето.
— След официалната вечеря?
— Да.
Франк чакаше. Тъй като всички мълчаха, той зададе логичния въпрос:
— И чичо Дан ли беше дошъл за Деня на благодарността?
Аманда не отговори. Джена седеше и не помръдваше.
— Той беше ли тук? — повтори въпроса си Тремънт.
Ноел Уилър се наведе напред и покри с длани лицето си.
— Да — отвърна той. — Дан беше тук в Деня на благодарността.
Глава 16
По пътя на връщане Попе мърмореше.
— Дупенцето беше в ръцете ми.
— Съжалявам.
После:
— Дупенцето ли?
— Обичам да употребявам модните термини за „маце“.
— Добре е да си във форма.
— Само да знаеш!
— Не се впускай в описания, моля.
— О, няма — отвърна Попе. — Работата е много важна, така ли?
— Аха. Съжалявам, че изпусна дупенцето.
— Има много риба в морето, нали знаеш как е? — сви рамене Попе.