Когато се появиха голите снимки на сина им Ед младши, реакцията на Маги го изуми. Тя не им обърна внимание. Никой не бива да знае, бе заявила Маги. Ед младши изглежда добре, бе продължила тя. Той е само на осем години. Никой не го е докосвал, а ако го е направил, по него не бяха останали следи. Педиатърът нищо не откри. Ед младши изглеждаше напълно нормално, нищо не го безпокоеше. Не мокреше чаршафите през нощта, нямаше кошмари, нито проявяваше свръхвъзбудимост.
— Няма нищо — убеждаваше го Маги. — Той е добре.
Ед Грейсън се гневеше.
— Нямаш желание да заклеймиш тази отрепка, така ли? Ще го оставиш да върши подобни неща и на други деца?
— Другите деца не ме интересуват. Интересувам се само от Ед младши.
— На това ли ще го научиш? Да не обръща внимание на безобразията?
— Така е най-добре. Няма защо целият свят да разбере какво му се е случило.
— Но той не е направил нищо лошо, Маги.
— Знам. Нима си мислиш, че не знам? Но хората ще го гледат с други очи. Ще бъде белязан. Ако си мълчим, никой няма да разбере…
Маги му отправи лека усмивка. За първи път той я прие така, сякаш го бе зашлевила по лицето.
Ед седна в леглото и си наля още уиски със сода. Щракна на спортната страница и се загледа в спортната програма. Затвори очи и си спомни за кръвта. Мислеше си за болката и ужаса, които бе причинил в името на справедливостта. Беше убеден в онова, което бе казал на репортерката, на Уенди Тайнс. Трябваше да се въздаде справедливост. Ако не от съда, тогава от мъже като него. Ала това не означаваше, че въздаващите справедливост не заплащаха своя лична цена.
Често слушате изказвания в смисъл че свободата не е свободна. Същото е и със справедливостта.
Той беше сам, ала в ушите му продължаваше да звучи ужасяващият въпрос, с който го бе посрещнала Маги:
— Какво си направил?
И вместо да подхване дълга защитна реч, той бе отговорил кратко и ясно:
— Свърши се.
Това би могло да се отнася с пълна сила и за тях двамата, за Ед и Маги Грейсън. Тяхната любов бе останала в миналото. Лесно беше да укоряват себе си за случилото се с Ед младши, но дали беше правилно? Наистина ли трагедията бе виновна за пропукванията в техните отношения, или тя просто бе хвърлила светлина върху пукнатините, които винаги са си били там? Може би ние живеем в мрак, заслепени от усмивката и фасадата на добротата. Може би трагедията просто ни отваря очите?
Ед чу звънеца на вратата. Късно. Звънът бе тутакси последван от нетърпеливо хлопане. Без да му мисли, Ед скочи и грабна пистолета си. Последва второ позвъняване, после още тропане по вратата.
— Господин Грейсън? Полиция, отворете.
Ед надникна през прозореца. Видя двама полицаи от управлението в Съсекс в кафяви униформи — нито един от тях не беше едрият чернокож шериф Уокър. Много бързо пристигнаха, помисли си Грейсън. Беше повече шокиран, отколкото изненадан. Остави пистолета настрана, слезе на долния етаж и отвори вратата.
Двете ченгета имаха вид на дванайсетгодишни момчета.
— Господин Грейсън?
— Аз съм пенсиониран федерален съдия Грейсън, синко.
— Господине, арестуваме ви за убийството на Даниел Дж. Мърсър. Моля, сложете ръце зад гърба си, докато ви чета правата.
Глава 17
Уенди приключи телефонния разговор със стария си (и настоящ?) шеф Вик Гарет и като в мъгла окачи слушалката на мястото й.
Бяха намерили мобилния телефон на Хейли Макуейд под леглото на Дан Мърсър.
Помъчи се да го осъзнае и да укроти емоциите си. Първата й мисъл бе и най-естествената: сърцето й се сви, като си помисли за семейство Макуейд. До този миг тя хранеше надежда, че все пак нещата ще се оправят. Но сега се вцепени. Това бе положението. Шокиращо. Нима вече нямаше надежда? За нея това бе някакъв вид реабилитация — значи през цялото време тя е била права за Дан. Бе въздадена справедливост, или нещо подобно. В старанието си да постъпи правилно тя не е била пионка в нечий заговор срещу невинен човек.
Но ето го и него — на екрана, точно пред нея, бе страницата във „Фейсбук“ с випуска на Дан от „Принстън“. Тя затвори очи и се облегна назад. Представи си лицето на Дан в деня на тяхното запознанство, на първото интервю в приюта, ентусиазма му от факта, че е спасил толкова изоставени деца, очите на тези деца, вперени в него, в които имаше такова страхопочитание, начина, по който той я привличаше. Спомни си и вчерашния ден в проклетия паркинг за каравани, ужасните синини по същото това лице, мрака в очите му, припомни си желанието да протегне ръка към него въпреки онова, което й бе известно.