Нима трябваше да пренебрегне интуицията си?
Можеше, разбира се, да се възрази, че злото се явява под най-различни форми. Десетки пъти бе чувала за примера с известния сериен убиец Тед Бънди. Истината обаче беше, че тя никога не бе смятала Бънди за красавец. Може би беше предубедена, защото знаеше какъв е, но как можеше да отмине празнотата в погледа му? Бе сигурна, че в негово лице щеше да види един мазен, лигав злодей, без какъвто и да е чар. Злото неизменно се усещаше. Наистина. Така поне й се струваше.
Тъй или иначе тя не беше видяла, нито бе почувствала нещо зло у Дан. Напротив, дори в деня на смъртта си той излъчваше доброта и топлина. Сега вече разполагаше и с нещо повече от интуиция. Тук беше Фил Търнбол. И Фарли Паркс. Ставаше и още нещо — нещо тъмно и коварно.
Тя отвори очи и се приведе напред. Добре, „Фейсбук“! Вписа данните си, намери страницата с имената на съответния випуск от „Принстън“, но как можеше да влезе? Трябваше да има начин.
Ще попитам специалиста по „Фейсбук“, който живее тук, реши тя.
— Чарли!
От долния етаж:
— Какво?
— Ще се качиш ли при мен?
— Не те чувам.
— Качи се при мен!
— Моля?
После:
— За какво?
— Моля те да се качиш.
— Не можеш ли просто да извикаш какво ти е нужно?
Тя грабна мобилния си телефон и му изпрати текст в смисъл че й трябва бърза помощ с компютъра и че ако той не побърза, тя ще закрие всичките му акаунти в интернет, макар че нямаше представа как би могла да го стори. Само след миг дочу пъшкане и шум от трополене на крака нагоре по стълбите. Чарли надникна през вратата.
— Какво?
Тя посочи към екрана.
— Искам да се включа в тяхната група.
Чарли погледна страницата с присвити очи.
— Ти не си учила в „Принстън“.
— Признателна съм ти за задълбочения анализ. Нямах представа.
Чарли се усмихна.
— Обичам сарказма ти.
— Каквато майката, такъв и синът.
Господи, колко обичаше това хлапе! Обзе я онова чувство, тъй познато на родителите, което ги обезоръжава и ги кара да прегърнат детето си и никога да не го пуснат.
— Моля? — попита Чарли.
Тя отмина въпроса му без отговор.
— Как мога да се включа в групата, ако не съм учила в „Принстън“?
Чарли направи физиономия.
— Шегуваш се, нали?
— На шегаджийка ли ти приличам?
— Трудно е да се каже при твоя сарказъм и всичко останало.
— Нито се шегувам, нито съм саркастична. Как да вляза?
Чарли въздъхна, наведе се и посочи в дясната страна на страницата.
— Виждаш ли този линк — „Включи се в групата“?
— Да.
— Щракни върху него.
Той се изправи.
— После?
— Това е всичко — отвърна синът й. — Вътре си.
Сега пък Уенди направи физиономия.
— Но както ти тъй мъдро забеляза, аз не съм учила в „Принстън“.
— Няма значение. Това е отворена група. Затворените групи уведомяват с „Молба за включване“. Тази е отворена за всеки. Само щракваш и си вътре.
Уенди се колебаеше.
Чарли отново въздъхна.
— Хайде, направи го — окуражи я той.
— Добре, почакай.
Уенди щракна и като по чудо — готово! — тя стана член на един абсолвентски курс от „Принстън“, макар и само в неговия интернет вариант. Чарли й хвърли поглед в стил „Нали ти казах“, поклати глава и затрополи по обратния път надолу. Тя отново си помисли колко много го обича. Спомни си за Марша и Тед Макуейд: сигурно вече са разбрали от полицията за мобилния телефон на Хейли, който вероятно дъщеря им толкова силно е желала и настоявала да получи и който е бил открит под леглото на непознат мъж.
Не й бе от полза.
Страницата бе пред очите й, така че — на работа! Най-напред Уенди проучи всички деветдесет и осем имена. Сред тях не видя името на Дан, нито на Фил, нито това на Фарли. Имаше логика. Вероятно нито един от тримата не желаеше да привлича вниманието. Ако изобщо са били включени в групата, те отдавна са излезли от „Фейсбук“. Останалите имена не й бяха познати.