— За жалост, Франк, точно в това е. Твърдиш, че кръвната проба е кой знае колко важно доказателство. Толкова си впечатлен, че ни домъкваш тук посред нощ. Казвам ти още веднъж: твоето тъй наречено доказателство — ще пропусна онази част, в която обяснявам как ще направя на парченца всички улики от местопрестъплението, защото Уокър ще пусне записа от първата ни среща на четири очи — та тъй нареченото ти доказателство е едно голямо нищо и лесно би могло да се отхвърли.
Хестър хвърли поглед към Уокър.
— Не бих искала да отправям открити заплахи, но наистина ли имате намерение да използвате тази спорна кръвна проба, за да арестувате клиента ми за убийство?
— Не го арестувахме за убийство — уточни Тремънт.
Думите му накараха Хестър да млъкне за миг.
— Така ли?
— Така. Не е за убийство. А за съучастничество.
Хестър се обърна към Ед Грейсън. Той сви рамене. Тя отново погледна към Тремънт.
— Да се направим, че на това място ахвам и се хващам право за твърдението ви за съучастничество.
— Претърсихме мотелската стая на Дан Мърсър — каза Франк Тремънт. — Ето какво намерихме.
Той подхвърли на масата пред тях снимка с размери осем на десет. Хестър я разгледа — розов на цвят мобилен телефон. Подаде я на Ед Грейсън, като държеше ръката си на рамото му, сякаш го предупреждаваше да не реагира твърде бурно. Тя не казваше нищо. Грейсън също мълчеше. Хестър знаеше основните правила. Имаше моменти, в които трябваше да напада, и такива, в които трябваше да запази мълчание. Това й бе станало навик — каква изненада! — и знаеше, че когато напада, трябва да говори непрекъснато. Ала в момента те очакваха някаква реакция. Каквато и да е. Но Хестър нямаше да се поддаде. Щеше да изчака.
Измина цяла минута, преди Франк Тремънт да изрече:
— Този телефон бе намерен под леглото на Мърсър в хотелската му стая в Нюарк, недалече от мястото, където сме сега.
Хестър и Грейсън мълчаха.
— Той принадлежи на едно изчезнало момиче на име Хейли Макуейд.
Ед Грейсън, пенсиониран федерален съдия, който знаеше какво означава това, изпъшка. Хестър обърна поглед към него. Лицето му беше пребледняло, и последната капчица кръв се бе отцедила от него. Хестър отново го улови за ръката и я стисна в опит да го накара да се съвземе. Трябваше да спечели малко време.
— Сигурно не мислите, че е възможно клиентът ми…
— Знаеш ли какво си мисля, Хестър? — прекъсна я Франк Тремънт. Бе възвърнал самочувствието си, гласът му звучеше заплашително. — Мисля, че клиентът ти е убил Дан Мърсър, защото властите са били на път да оправдаят Мърсър за стореното със сина на клиента ти. Точно това мисля. Мисля, че клиентът ти е взел закона в собствените си ръце и аз го разбирам донякъде. Ако някой направи същото с моето дете, и аз бих постъпил по същия начин. Бога ми, ще го направя. После ще наема най-добрия адвокат, защото истината е следната: жертвата в случая е толкова несимпатична — такава гадна отрепка — че дори да го прострелят в центъра на претъпкан стадион по време на мач, никой не ще го съжали.
Той се вторачи в Хестър. Хестър бе скръстила ръце пред гърдите си и чакаше.
— Но тъкмо там е проблемът, когато вземеш закона в свои ръце. Не знаеш докъде ще стигнеш. Така че — о, говорим хипотетично, нали? — твоят клиент е убил единствения човек, който можеше да ни каже какво се е случило със седемнайсетгодишното момиче.
— Господи! — промълви Грейсън и зарови лице в дланите си.
Хестър каза:
— Искам да остана насаме с клиента си.
— Защо?
— Просто се ометете оттук, по дяволите!
После, като премисли, тя се наведе към Грейсън и му прошепна:
— Знаеш ли нещо за това?
Грейсън се отдръпна и я погледна ужасен.
— Разбира се, че не.
— Добре — кимна Хестър.
— Виж сега, ние не смятаме, че клиентът ти е наранил Хейли Макуейд — продължи Франк. — Но сме почти убедени, че Дан Мърсър го е направил. Така че нужно е да знаем всичко, което трябва, за да открием Хейли. Всичко. Включително и местонахождението на трупа на Мърсър. Трябва много да бързаме. Доколкото ни е известно, Дан я е държал на скришно място. Може да я е завързал, да я е сплашил, да я е наранил, кой знае? Ще копаем в тази посока. Ще разпитваме съседи, колеги, приятели, ще питаме дори бившата му съпруга за местата, където е обичал да ходи. Но времето лети, а момичето може да е самичко и да умира от глад, да е заключено някъде или още по-лошо.