— Как се запознахте с моя клиент?
— Появи се в един чат.
Флеър повдигна вежди.
— Нима? — изрече той, сякаш това бе най-вълнуващото нещо, което бе чувал някога. — И какъв беше този чат?
— Ами, чат в интернет пространството, който често се посещава от деца.
— И вие бяхте в същия този чат?
— Да.
— Но вие не сте дете, госпожице Тайнс. Искам да кажа, че може и да не сте по вкуса ми, но дори аз мога да забележа, че сте по-скоро апетитна млада жена.
— Възразявам!
Съдия Хауърд въздъхна.
— Господин Хикъри?
Флеър се усмихна и й се извини с жест на ръката. Това бе нещо, с което само Флеър можеше да се справи.
— И така, госпожице Тайнс, когато сте присъствали в този чат, вие сте се престрували на малолетно момиче, прав ли съм?
— Да.
— Значи сте се ангажирали в разговори, чиято цел е била да съблазняват мъжете и да ги окуражават да правят секс с вас, прав ли съм?
— Не.
— Как така?
— Винаги оставям другия да направи първата крачка.
Флеър поклати глава и зацъка с език.
— Ако за всяко мое цъкане получавах по един долар…
През съдебната зала премина вълна от весел смях.
Съдията рече:
— Протоколите са у нас, господин Хикъри. Ще ги прочетем и ще решим.
— Полезна забележка, Ваша Чест, благодаря ви.
Уенди се чудеше защо Дан Мърсър не присъства в залата, ала причината бе очевидна. Това бе изслушване на доказателствата, което означаваше, че присъствието му не е задължително. Флеър Хикъри хранеше надежди, че ще убеди съдията да отхвърли отвратителните, чудовищни материали, които полицията беше открила както в компютъра на Мърсър, така и в тайни места из цялата къща. Ако можеше да ги отстрани от доказателствата по делото — а всички бяха съгласни, че това е твърде сложна задача — процесът срещу Дан Мърсър по всяка вероятност щеше да се провали, а по улиците щеше да ходи още един болен хищник на свобода.
— Впрочем — изрече Флеър и се извъртя отново към Уенди, — откъде разбрахте, че от другата страна е тъкмо моят клиент?
— Отначало не разбрах.
— О? С кого си мислехте, че разговаряте?
— Нямаше никакво име. Това е част от играта. В онзи момент знаех само, че това е някой, който се озърта за секс с непълнолетни.
— Откъде разбрахте?
— Моля?
Флеър изписа с пръсти кавички във въздуха.
— Че „се озърта за секс с непълнолетни“, както се изразихте вие. Откъде разбрахте, че мъжът в чата е целял тъкмо това?
— Така каза и съдията, господин Хикъри. Четете протоколите.
— О, четох ги. И знаете ли до какво заключение стигнах?
Въпросът му накара Лий Портной да стане на крака:
— Възразявам. Заключението на господин Хикъри не ни интересува. Не той дава показания.
— Приема се.
Флеър се върна на мястото си и започна да се рови из записките си. Уенди погледна към публиката. Това й помогна да вземе решение. Хората срещу нея бяха страдали много. Уенди им помагаше да получат справедливост. Колкото и да си казваше, че такава е работата й, това й струваше доста. Ала щом срещна погледа на Ед Грейсън, забеляза нещо, което никак не й хареса. В очите му имаше гняв. Може би дори предизвикателство.
Флеър остави книжата настрана.
— Е, ще го кажа така, госпожице Тайнс: ако разумен човек прочете тези протоколи, дали те определено и без всякакво съмнение ще му посочат, че единият от участниците в разговора е сексапилна трийсет и шест годишна репортерка…
— Възразявам!
— … или ще си направят заключението, че репликите са написани от тринайсетгодишно момиче?
Уенди отвори уста, после я затвори и зачака. Съдия Хауърд я подкани:
— Можете да отговорите.
— Играех ролята на тринайсетгодишно момиче.
— А! — отвърна Флеър. — Че кой не го е правил?
— Господин Хикъри — предупредително изрече съдията.
— Извинете, Ваша Чест, не можах да се стърпя. Е, госпожице Тайнс, ако бях прочел посланията ви, нямаше да се досетя, че сте играли роля, нали така? Щях да си помисля, че наистина сте тринайсетгодишна.
Лий Портной метна ръце нагоре във въздуха.
— Въпрос ли ми задавате?
— Ето го и въпроса, сладурче, чуйте го: бяха ли тези послания написани от тринайсетгодишно момиче, или не?
— Ваша Чест, вече отговорих.