— Не ми се присмивай — рече Франк.
— Виж тук. Представлява вградена система за глобално позициониране.
Стантън взе мобилния телефон и чукна върху една снимка със земното кълбо на нея. Огромният глобус се завъртя, сателитната камера увеличи образа на частта, на която се бе фиксирала, планетата започна да се увеличава — първо Съединените щати, после Източното крайбрежие, след това се придвижи още по-надолу към Ню Джърси, докато се спря на стотина метра над сградата, в която се намираха в момента. На екрана пишеше: „Улица «Уест Маркет» 50, Нюарк, щата Ню Джърси“.
Франк зина с уста от почуда.
— Това нещо навсякъде ли може да отиде?
— Бих искал да е така — отвърна Стантън. — Но не. Трябва да се превключи. А Хейли не го е направила. Но пък можеш да провериш всеки адрес, всяко място, което си поискаш, и да видиш сателитната му снимка на картата. Тъй или иначе в момента специалистите работят по въпроса, но мисля, че „Гугъл Ърт“ има самостоятелен вход, така че не можем да видим посетените от нея места чрез сървъра. Нито кога точно ги е посетила.
— Хейли е търсила разни места, така ли?
— Само две, откакто си е качила апликацията.
— Кои?
— Собствения си дом. Мисля, че когато за първи път го е качила, тя е включила каквото трябва и телефонът й е показал къде се е намирала. Така че това не влиза в сметката.
— А другото?
Стантън щракна и огромното кълбо отново се завъртя. Те наблюдаваха как увеличава картината на Ню Джърси. Спря в гориста местност, в центъра на която се издигаше постройка.
— Рингууд Стейт Парк — обяви Стантън. — На около шейсет километра оттук. В сърцето на планината Рамаро. Сградата е „Скайланд Манър“. Намира се по средата на парцел от най-малко двайсет хиляди декара гора.
Последва мълчание. Франк усещаше как сърцето му се блъска в гърдите. Погледна към Уокър. Не си размениха нито дума. Защото знаеха. Щом нещо подобно кацне на рамото ти, ти просто знаеш. Паркът бе доста голям. Франк си припомни как преди няколко години някои от участниците в играта „Сървайвър“ се бяха изпокрили в околните гори и живяха там повече от месец. Бе напълно възможно да си построиш малко обиталище, сгушено под дървета и храсти, и да държиш някого насила в него.
Може пък да погребеш някого, така че никога да не го открият.
Първи Тремънт погледна часовника си. Полунощ. Още дълго време щеше да цари мрак. Обзе го паника. Бързо позвъни на Джена Уилър. Ако не отговореше, той щеше да отиде с колата си до самия й праг, за да получи отговор на въпроса си.
— Ало?
— Дан обичаше да ходи из планината, нали?
— Да.
— Имаше ли любими места?
— Знам, че харесваше пътеката в Уочънг.
— А Рингууд Стейг Парк?
Мълчание.
— Джена?
Тя не отговори веднага.
— Да — потвърди с глас, който идваше някъде отдалече. — Преди години, когато бяхме още женени, непрекъснато се изкачвахме по Къпсо Брук Луп дотам.
— Облечи се. Ще изпратя кола да те вземе.
Франк Тремънт остави слушалката и се обърна към Уокър и Стантън:
— Хеликоптери, кучета, булдозери, прожектори, лопати, спасителни отряди, рейнджъри, всеки до последния човек, местни доброволци. Да тръгваме.
Уокър и Стантън кимнаха с глава.
Франк Тремънт отново вдигна телефона си. Пое си дълбоко дъх и с горчивина, останала в душата му от думите на Хестър Кримстийн, набра номера на Тед и Марша Макуейд.
В пет часа сутринта Уенди се събуди от рязък телефонен звън. Беше заспала само преди два часа. През цялото време се бе ровила в компютъра и бе започнала да обобщава нещата. За Келвин Тилфър нямаше нищо. Дали той не беше изключението, което потвърждаваше правилото? Все още не знаеше. Но колкото повече неща откриваше за останалите четирима, колкото по-дълбоко се ровеше в живота им, толкова по странни се оказваха скандалите, в които бяха замесени групата съквартиранти от „Принстън“.
Уенди протегна ръка към телефона, без да отваря очи, и измърмори:
— Ало?
Вик пропусна любезностите.
— Знаеш ли къде се намира Рингууд Стейт Парк?
— Не.
— В Рингууд.
— Трябвало е да станеш екстрасенс, Вик.