— Идвай веднага.
— Защо?
— Защото тъкмо там ченгетата търсят трупа на момичето.
Тя седна в леглото.
— Хейли Макуейд?
— Аха. Предполагат, че Мърсър я е завлякъл в гората.
— Какво ги е насочило натам?
— Нямам представа. Изпращам операторски екип да те посрещне.
— Вик?
— Какво?
Уенди разреса косата си с пръсти, като се опита да укроти препускащите мисли в главата й.
— Не съм сигурна, че ще имам куража да отида там.
— Ала-бала-портокала. Тръгвай веднага.
Той затвори телефона. Уенди стана от леглото, взе душ и се облече. Куфарчето с гримовете за пред екран бе винаги готово, но тя се почувства доста зле, като се сети къде отива. Добре дошли в света на телевизионните новини. Да го кажем с поетичния израз на Вик: „Ала-бала-портокала“.
Тя мина през стаята на Чарли. Пълна скръб — ризата и шортите от предишния ден се въргаляха захвърлени на пода. Когато изгубиш съпруга си, научаваш се да не си губиш времето за такива неща. Тя погледна през тях към спящия си син и си помисли за Марша Макуейд. И Марша се бе събудила като нея една сутрин, и тя бе погледнала в стаята на децата си и бе открила, че леглото на дъщеря й е празно. Сега, три месеца по-късно, Марша Макуейд чакаше съобщение, докато блюстителите на закона претърсваха парка и диреха изчезналото й дете.
Ето това хора като Ариана Насброу никога нямаше да разберат. Крехкостта, несигурността на живота. Бурята, която само ужасът можеше да развихри. Как и най-малката небрежност можеше да те захвърли в дълбините на отчаянието. И как последиците можеха да се окажат непоправими.
Все пак Уенди мълчешком изрече молитвата на всички родители: „Дано нищо лошо не му се случи. Опази живота на детето ми“.
После седна зад волана и се отправи към националния парк, където полицията издирваше момичето, което една сутрин майка му не бе открила в леглото.
Глава 20
Слънцето изгря в пет и четирийсет и пет.
Патриша Макуейд, по-малката сестра на Хейли Макуейд, бе застанала в центъра на бурята и не помръдваше. Откакто полицаите откриха мобилния телефон на Хейли, струваше й се, че се бяха върнали в началните дни на вцепенение, когато отпечатваха постери, звъняха на всичките й приятели, ходеха на местата, на които тя обичаше да ходи, ровеха се из компютъра на „изчезналото момиче“, раздаваха снимката й в близките търговски центрове.
Детектив Тремънт, който бе толкова внимателен със семейството й, изглеждаше така, сякаш през последните десет дни бе остарял с цели десет години. Той се насили да й се усмихне и я попита:
— Как си, Патриша?
— Добре съм, благодаря.
Той я потупа по рамото и отмина. Доста хора се отнасяха така към Патриша. Тя не изпъкваше с нищо. Беше съвсем обикновено момиче. Но това не я притесняваше. Повечето хора бяха обикновени, макар да смятаха, че не са. Патриша бе доволна от положението, което заемаше — поне така беше досега. Хейли й липсваше. Патриша не обичаше да привлича вниманието. За разлика от по-голямата си сестра, надпреварата не я привличаше и тя странеше от светлината на прожекторите. Сега се бе превърнала в „знаменитост по нещастен повод“, популярните момичета в училище се държаха приятелски с нея, стремяха се да бъдат по-близо до нея, за да могат да кажат в компания: „О, изчезналото момиче ли? Сестра й ми е приятелка!“.
Майката на Патриша помагаше в организирането на спасителните групи. Марша бе силна, също като Хейли, по време на разходките им от нея се излъчваше силата на пантера и в такива случаи дори най-обикновеното ходене сякаш се превръщаше в огромно предизвикателство за останалите. Най-отпред вървеше Хейли. Всеки път. А Патриша бе след нея. Някои си мислеха, че това я притеснява. Не беше така. Понякога майка й ще й направи забележка, ще й каже: „Трябва да си по-решителна“, ала Патриша не виждаше причина за това. Не обичаше да взема решения. С удоволствие гледаше любимите филми на Хейли. Не й пукаше дали са китайски, или италиански. Голяма работа! Като си помисли човек, каква чак толкова полза имаше от това да си решителен?
Подвижните телевизионни станции бяха паркирали в оградената с въжета поляна — така каубоите ограждаха говедата си, когато ги оставяха да пасат. Патриша зърна жената от кабелната телевизионна станция — онази с пискливия глас и замръзналата в едно положение прическа. Един от репортерите се промъкна покрай загражденията и повика Патриша по име. Той й се усмихна, като показа всичките зъби в устата си, и й посочи микрофона, сякаш бе бонбонче, с което я изкушаваше да влезе в автомобила му. Тремънт се приближи до репортера и му нареди да премести нещо зад огражденията.