— Хей, ти ще опереш пешкира, когато пуснем в ефир кадрите, на които си с размазан грим — продължаваше той. — Да не би внезапно да си станала религиозна? Хайде, нека повторим кадъра.
Уенди му подаде микрофона и се оттегли. Сам, разбира се, имаше право. Тя беше телевизионна репортерка на новините. Всеки, който си мисли, че външният вид няма значение в тази индустрия, е или наивен, или малоумен. Разбира се, че външността беше от значение, и при подобни тъжни поводи Уенди не бе пропускала да се нагласи за пред камерата и бе повтаряла кадрите веднъж, че и повече пъти.
Накратко — към дългия списък от слабостите й можете да добавите и квалификацията „лицемерна“.
— Къде отиваш? — попита Сам.
— Мобилният е в мен. Ако изникне нещо, позвъни ми.
Тя се отправи към колата си. Беше си наумила да се обади на Фил Търнбол, но си спомни какво бе казала жена му Шери: Фил прекарвал всяка сутрин сам-самичък с новия вестник в крайпътната закусвалня на шосе №17. Само на двайсетина минути път оттук.
Класическите крайпътни заведения в щата Ню Джърси в миналото имаха чудесни стени от лъскав алуминий. По-новите — построени около 1968 година — бяха с изкуствени каменни фасади и Уенди почувства, че алуминият й липсва. Вътре обаче те почти не се бяха променили. На всяка маса все още имаше по един малък джубокс, столчетата около тезгяха можеха да се въртят във всички посоки, поничките все тъй стояха под стъклени похлупаци, по стените висяха стари, избелели от слънцето фотографии с автографи на местни знаменитости, за които никой не бе чувал, зад касата стояха навъсен мъж, от чиито уши стърчаха косми, и сервитьорка, която наричаше посетителите „сладурче“ и на тях им ставаше приятно.
На джубокса бе зареден хитът от осемдесетте години „Истина“ на „Спандау Балет“, интересна селекция от шест АМ парчета. Фил Търнбол бе седнал в ъгловото сепаре. Носеше сив раиран костюм и жълта вратовръзка — от онези, които в миналото се асоциираха с притежаването на власт. Той не четеше вестника. Беше се вторачил в чашата си с кафе, сякаш вътре се криеше отговорът на въпросите му.
Уенди се приближи и го зачака да вдигне поглед. Но той не го направи.
Все още забил поглед надолу, Фил попита:
— Откъде разбра, че съм тук?
— Жена ти ми бе споменала, че се навърташ насам.
Той се усмихна, но в усмивката му нямаше радост.
— Тя знаеше, нали?
Уенди не отговори.
— Кажи ми как точно протече разговорът ви: „О, чувствителният Фил всяка сутрин сяда в крайпътния ресторант и се самосъжалява“ — така ли?
— Нищо подобно — отвърна Уенди.
— Хубаво.
Не си струваше да се задълбочават на тази тема.
— Имаш ли нещо против да седна?
— Нямам какво да ти кажа.
Вестникът бе отгърнат на страницата, където се описваше как мобилният телефон на Хейли е бил намерен в мотелската стая на Дан Мърсър.
— Чете ли за Дан?
— Аха. Още ли имаш намерение да защитаваш името му? Или е било лъжа от самото начало?
— Не разбирам мисълта ти.
— Онзи ден не знаеше ли, че Дан е отвлякъл момичето? Нима си помисли, че няма да говоря, ако ми кажеш истинската си цел, и затова се престори, че искаш да възстановиш репутацията му?
Уенди се намести на стола срещу него.
— Никога не съм казвала, че искам да възстановя репутацията му. Казах, че искам да разбера истината.
— Колко благородно! — забеляза той.
— Защо си толкова враждебен?
— Снощи те видях да говориш с Шери.
— Да, и какво от това?
Фил Търнбол взе кафето с двете си ръце — той бе мушнал единия си пръст в дръжката на чашата и балансираше с останалите.
— Искала си да ме убеди да ти сътруднича.
— Пак повтарям: и какво от това?
Той отпи от кафето и внимателно върна чашата върху масата.
— Не знаех какво да си мисля. Част от онова, което каза за Дан, имаше логика. Но сега — и той кимна към написаното във вестника относно мобилния телефон на Хейли, — накъде бият?
— Може би ще ни помогнеш да открием изчезналото момиче?
Той поклати глава и затвори очи.
— Моля?
Сервитьорката — една от онези, които бащата на Уенди навремето наричаше „курвички“, едра, разлята блондинка, затиснала молив зад ухото си, каза:
— Да ви донеса ли нещо?
По дяволите, помисли си Уенди. Не я бе нарекла „сладурче“.
— Не, благодаря — отвърна Уенди.
Сервитьорката се отдалечи. Фил продължаваше да седи със затворени очи.