— Фил?
— Неофициално ли? — попита той.
— Добре.
— Не знам как да се изразя така, че казаното от мен да не прозвучи погрешно.
Уенди мълчеше, за да му даде време да помисли.
— Виж сега, Дан и тези сексуални глупости…
Гласът му заглъхна. Уенди бе втрещена. Сексуални глупости ли? Да се опиташ да си направиш среща с малолетна и да отвлечеш друга като нея — това ли нарича той „сексуални глупости“? Ала сега едва ли бе моментът за лекция по морал. Така че тя продължи да мълчи и да чака.
— Не ме разбирай погрешно. Не твърдя, че Дан е бил педофил. Нещата съвсем не стояха по този начин.
Той отново млъкна и този път Уенди не беше сигурна дали той ще продължи, ако тя не го подкани.
— А по кой? — попита тя.
Фил отвори уста, спря се и поклати глава.
— Да речем, че за Дан нямаше значение фактът, че са млади, разбираш ли ме?
Сърцето на Уенди се сви.
— Като казваш „нямаше значение фактът, че са млади“…?
— Навремето — имай предвид, че говоря за преди повече от двайсет години — та навремето Дан предпочиташе да е в компанията на по-млади момичета. Не като педофилите или други извратеняци. Нямаше нищо извън релсите. Но обичаше да ходи на вечеринки в гимназията. Ще покани млади момичета на събиране в студентските общежития, неща от този род.
Устата на Уенди пресъхна.
— Колко млади?
— Не знам. Не съм поглеждал личните им карти.
— Колко млади, Фил?
— Вече ти казах, че не знам. — Той смутено се размърда на стола си. — Имай предвид, че ние бяхме първокурсници в колежа. На по осемнайсет-деветнайсет години. А момичетата учеха в гимназията. Не е кой знае какво, нали? Мисля, че Дан бе осемнайсетгодишен. Момичетата трябва да са били две, три, четири години по-млади от него.
— Четири години? Значи е имало момичета на по четиринайсет?
— Нямам представа. Само ти казвам. А и ти сама знаеш как е. Някои четиринайсетгодишни момичета имат вид на много по-възрастни. Начинът, по който се обличат, и прочее. Сякаш искат да се харесат на по-големите момчета.
— Не навлизай в тези води, Фил.
— Права си. — Той разтърка лицето си с две ръце. — Господи, дъщеря ми е на същата възраст. Не го защитавам. Опитвам се да обясня. Дан не беше нито извратен, нито изнасилвач, но да се сближи с по-младо момиче? Вероятно бих го разбрал. Но насила да отвлече и нарани младо момиче…? Не, изобщо не мога да си го представя.
Той млъкна и се облегна назад. Уенди седеше и не помръдваше. Тя отново си припомни онова, което знаеше за изчезването на Хейли Макуейд: нямало е влизане с взлом, нямало е насилие, нито обаждания по телефона, нито някакви текстове по мобилния, никакви имейли, никакви следи от отвличане, дори леглото й беше оправено.
Може пък да са грешали от самото начало.
В главата й започна да се оформя друга теория. Тя бе още неподредена, не беше основана на неоспорими факти, ала все пак бе нещо, по което да се ръководи. Следващата стъпка: да се върне в гората и да открие шериф Уокър.
— Трябва да вървя.
Той вдигна поглед към нея.
— Мислиш ли, че Дан е сторил нещо на момичето?
— Вече не правя никакви догадки. Никакви, наистина.
Глава 22
Уенди позвъни на Уокър от автомобила си. Позвъняването премина по три различни маршрута, преди Уокър да отговори.
— Къде си? — попита Уенди.
— В гората.
Мълчание.
— Нещо ново?
— Нищо.
— Ще ми отделиш ли пет минути?
— В момента съм на път за имението. Тук има един човек на име Франк Тремънт. Той отговаря за случая с Хейли Макуейд.
Името й се стори познато. Беше отразявала случаи, с които се бе занимавал той. Човекът бе професионалист, доста умен, прекалено циничен.
— Познавам го.
— Страхотно. Чакаме те.
Тя затвори телефона. Върна се с автомобила в Рингууд, паркира до другите репортери и се приближи до полицая, който охраняваше входа към местопрестъплението. Сам грабна камерата си и хукна след нея. Уенди поклати глава и го спря. Сам се обърка. Уенди каза името си на полицая и той й махна с ръка да влезе. Това не се хареса на останалите репортери. Втурнаха се след нея, като настояваха да влязат. Уенди не се обърна назад.
Стигна до палатката и друг полицай я уведоми:
— Шериф Уокър и детектив Тремънт казаха да почакате тук.