Тя кимна и седна на сгъваемия платнен стол, от онези, на които родителите седяха край игрището по време на училищните мачове. Наоколо бяха паркирани десетина полицейски автомобила — някои от тях обозначени, други не. Имаше и униформени ченгета, ченгета в цивилни дрехи, а неколцина офицери се бяха издокарали в модните винтяги на ФБР. Мнозина си бяха взели преносимите компютри. В далечината се чуваше неравното боботене на хеликоптер.
В края на гората, съвсем самичко, стоеше малко момиченце, в което Уенди разпозна Патриша Макуейд, по-малката сестра на Хейли. Уенди се поколеба дали времето е подходящо за това, ала колебанията й не продължиха дълго. Нима щеше да пропусне възможността? Тя се отправи към момичето, като пътем се убеждаваше, че не го прави заради сензационния материал, а с цел да научи какво се е случило в действителност с Хейли и Дан.
В главата й се оформяше нова теория. Патриша Макуейд сигурно разполагаше с информация, която щеше или да я докаже, или да я опровергае.
— Здрасти — поздрави тя малкото момиче.
То трепна. Обърна се към Уенди.
— Здрасти.
— Казвам се Уенди Тайнс.
— Знам — отвърна Патриша. — Живеете в града. Работите в телевизията.
— Така е.
— Направихте предаване за човека, който е взел телефона на Хейли. Мислите ли, че й е сторил нещо лошо?
Уенди се изненада от прямотата на момичето.
— Не знам.
— Помислете — смятате ли, че я е наранил?
Уенди се замисли.
— Мисля, че не я е наранил, не.
— Защо?
— Просто така ми хрумна. Нямам причини да мисля противното. Но, както вече казах, не знам.
— Доста логично — кимна с глава Патриша.
Уенди се зачуди по какъв начин да захване разговор с момичето. Дали да не започне с нещо незначително, като например: „Бяхте ли близки със сестра си?“. Всяко интервю можеше да започне така. Първият въпрос трябваше да бъде доста безобиден. Да оставиш събеседника си да се отпусне, да ти се довери, да следва твоя ритъм. Но пък нямаше и много време — Тремънт и Уокър можеше да се появят всеки миг — пътят като че ли не беше най-правилният. Момичето бе доста директно с нея. Дали и тя да не опита същия подход?
— Сестра ти споменавала ли е името на Дан Мърсър?
— И полицията ме попита същото.
— Е?
— Не. Хейли никога не го е споменавала.
— Хейли имаше ли си приятел?
— Полицията и това ме попита — отвърна Патриша. — Още първия ден, след като тя изчезна. Детектив Тремънт трябва да ме е питал стотици пъти оттогава насам. Сякаш крия нещо.
— А не криеш ли?
— Не.
— Е, имаше ли си приятел?
— Мисля, че да. Но не знам. Беше нещо като тайна. Хейли пазеше личните си неща в тайна.
Уенди усети как сърцето й заби по-бързо.
— Как така лични?
— Понякога се измъкваше и се срещаше с него.
— Откъде знаеш?
— Тя ми каза. За да я прикрия, ако родителите ни я потърсят.
— Колко пъти го е правила?
— Може би два или три пъти.
— А в нощта, когато изчезна, беше ли те накарала да я прикриеш?
— Не. Последният път, когато ме помоли за това, бе близо седмица, преди да изчезне.
Уенди се замисли върху думите й.
— Разказа ли всичко на полицията?
— Разбира се. Още на първия ден.
— Те откриха ли този неин приятел?
— Така ми се струва. Имам предвид, че така казаха.
— Ще ми разкриеш ли кой е той?
— Кърби Сенет. От нашето училище.
— А ти сигурна ли си, че е бил Кърби?
— В смисъл, дали той е бил нейният приятел?
— Да.
Патриша сви рамене.
— Предполагам.
— Не си много сигурна.
— Нали ви казах, тя не споделяше с мен. Просто ме използваше, за да я прикривам.
Хеликоптерът прелетя над главите им. Патриша заслони очите си с длан и погледна нагоре. Пое си дълбоко въздух и тежко преглътна.
— Все още ми изглежда нереално. Сякаш е заминала на екскурзия и някоя сутрин ще се върне у дома.
— Патриша?
Тя свали очи от небето.
— Мислиш ли, че Хейли е избягала?
— Не.
Просто така.
— Защо си толкова сигурна?
— Че защо й е да бяга? Да, от време на време ще се измъкне да пийне, такива неща. Но Хейли беше щастлива. Обичаше да ходи на училище, да играе лакрос. Харесваше приятелите си. И обичаше семейството си. Защо й е да бяга?