— Да.
— Представете си, че сте Хейли. Бихте ли търсили в телефона си мястото, където похитителят ви е мислел да ви държи или да ви погребе?
— Но — Тремънт завърши мисълта й, — бихте могли да потърсите място, където да се срещнете с приятеля си, с когото да избягате.
Уенди кимна с глава.
Тремънт въздъхна.
— Тя е порядъчно хлапе.
— Ние не й издаваме морална присъда.
— Така ли?
Уенди го пропусна покрай ушите си.
— Да речем, че сте права — каза Тремънт. — Къде може да е Хейли сега?
— Не знам.
— И защо ще си оставя мобилния в мотела?
— Може би й се е наложило да бърза. Може да не е могла да се върне в стаята. Може би се е страхувала, защото са убили Дан и тя е трябвало да се крие.
— Затова се е наложило да бърза — повтори Тремънт и поклати глава. — Така че тя какво е направила? Оставила е мобилния си телефон под леглото му, така ли?
Уенди се замисли. Нямаше отговор на въпроса.
— Нека разгледаме нещата в тяхната последователност — предложи Тремънт. — Най-напред ще изпратя хора в мотела — и във всички хотели, където Дан е пребивавал — и ще разбера дали някой си го спомня — него и момичето.
— Добре — съгласи се Уенди.
А после:
— Има още нещо.
— Какво е то?
— Когато видях Дан, преди да го застрелят, по лицето му имаше следи от як побой.
Тремънт разбра накъде биеше тя.
— И мислите, че Хейли Макуейд, ако е била с него, може да е станала свидетел на побоя? — Той кимна с глава. — Може би това е била причината да избяга.
Но когато Уенди го чу да изказва предположението си на глас, стори й се неприемливо. Звучеше неубедително. Опита се да го премисли още веднъж. Имаше и друго — например къде се вмъкваха тук скандалите, в които беше замесена и стая 109 в „Стърнс“? Тъкмо се канеше да запознае Тремънт и с този аспект на нещата, ала в момента той й се струваше твърде отдалечен от главното. Трябваше да го обмисли. Това означаваше да се върне при Фил и Шери Търнбол, може би дори да се обади на Фарли Паркс и Стивън Мишано, да се помъчи да открие Келвин Тилфър.
— Може би ще трябва да проучите кой е нападнал Дан Мърсър? — предложи тя.
Лицето на Тремънт се озари от нещо подобно на усмивка.
— Хестър Кримстийн има интересна теория за станалото.
— Хестър Кримстийн? Телевизионният съдия?
— Точно така. Тя е адвокат на Ед Грейсън. Според хипотезата й Дан Мърсър е бил насинен от нейния клиент.
— Защо мисли така?
— Виждате ли, открихме петна от кръвта на Дан Мърсър в автомобила на Грейсън. Заявихме, че като имаме предвид и вашите показания, очевидно Грейсън е убил Мърсър.
— Така.
— Но Кримстийн — много е добра! — тя казва така: добре, вашият свидетел (т.е. вие) твърди, че Мърсър е бил бит. Така че, заявява тя, възможно е Грейсън и Мърсър да са се сбили ден или два преди убийството. Възможно е кръвта да е попаднала в автомобила тъкмо по този начин.
— А вие приемате ли твърдението й?
Тремънт сви рамене.
— Всъщност не, но не е там работата.
— Доста добра защита — забеляза Уенди.
— Аха. Кримстийн и Грейсън са измислили блестящ начин да отхвърлят доказателствата. Разполагаме с ДНК анализ на кръвта, но една схватка между двамата би могла да бъде достоверно обяснение. Да, по ръцете на Грейсън има остатъци от барут, но пък собственикът на стрелбището потвърди, че е бил там час след като сте го видели да стреля срещу Мърсър. Той твърди, че Грейсън е един от най-точните стрелци, които някога е срещал, така че си го спомня много добре. Вие сте го видели да убива Дан Мърсър, но нямаме труп, нямаме оръжие, а убиецът е бил с маска.
Нещо се въртеше в главата на Уенди. Смътно си спомняше нещо, още не й се появяваше съвсем ясно, не можеше да го види.
Тремънт каза:
— Знаете какво ще поискам, нали?
— Така мисля.
— Семейство Макуейд преминават през ада. Не ми се ще да ги натоварвам още повече. Не давайте гласност на предположенията си засега.
Уенди мълчеше.
— И бездруго нямаме нищо определено освен някои неизяснени хипотези — продължи той. — Обещавам, че каквото и да научим, най-напред ще го споделим с вас. Но заради успеха на следствието, заради родителите на Хейли още нищо не казвайте. Споразумяхме ли се?
Онова нещо продължаваше да чопли в главата й.
Тремънт чакаше.
— Споразумяхме се — отвърна тя.